Отровният пръстен

Такава участ му бе отредил Лизимах. Щеше да го държи затворен, докато докараше част от съкровищата си. Скитът щеше да покаже пещерата и после да умре. За да умре с него и тайната.

А Тиризис, скрил богатствата на владенията си, щеше да получи и новото си име — Лизимахия.

Предателството

Продаван и препродаван от ръка на ръка, след като в еднодръвката бе спрял на скитския бряг, Троил най-сетне се бе озовал в Тиризис123, и то в двореца на Лизимах. Мнозина се бяха излъгвали да го купят при вида на атлетическото му тяло и умното му лице, като се бяха надявали, че раните му ще зараснат и от него ще излезе един полезен роб. Ала скоро разбираха заблуждението си и бързаха да се отърват. Така, почти на безценица, го купи дворцовият управител, но не за работа, а за съвсем друго предназначение. Каква ли работа можеше да се очаква от този куц, сгърбен великан, който стоеше безучастен, отпуснат като дрипа там, където го оставеха? И само когато го нахокваха, се надигаше да изпълни господарската заръка. Тялото му все още живееше, мъкнеше се, не му се щеше да умира, макар и осакатено. Ала душата му, по-осакатена, вече нямаше никаква сила. Мъждукаше подобно на догарящо лоениче, което угасва при най-малкия полъх. Пък и за какво ли да живее? Изоставен, самотен, никому ненужен. Без родина, без бог, без жена. Народът му го бе изгонил, отрекъл се бе от него. Както се бе отрекъл и самият Залмоксис124, намерил го недостоен за посредник с хората. Забравила го бе навярно и жена му, И беше права. Недостойният за Залмоксис е недостоен и за жена си, и за баща си, за майка си, за братята си. За тях той е мъртъв — по-лошо, все едно не е съществувал. Никой не смее да спомене позора си. А за какво друго става гетът, който е останал без род и без бог, освен за роб? Да мъкне срама си, додето е жив, а след смъртта да изгние като захвърлена мърша върху бунището…

Само за пробник беше годен такъв роб — да опитва виното на господаря си. Много пробници бе имал Лизимах през дългия си живот. Донякъде на тях дължеше този си дълъг живот. Защото мнозина се бяха опитвали да подхвърлят някое отровно зрънце в чашата му. Нали това е най-лекият и най-безнаказан способ да се отървеш от врага си, щом като не смееш да го сразиш в открит бой? Не би се погнусил от това нито Селевк, нито Касандър, та дори и тъстът му Птоломей. Затова трябваше винаги да бъде нащрек. Да се варди и от нож, и от стрела, и от отрова. Така се затри и последният му роб. Умееше да наблюдава Лизимах. Та нали някога беше телохранител на Александра? Никога не изпускаше от поглед виночерпеца си. И тоя път, преди седмица време, той погледна пробника, когато отпиваше полагащата се глътка от златния му ритон. И забеляза мигновената тръпка, която пробягна по лицето му; забеляза израза на обреченост, с който нещастникът поднесе виното. Лизимах го пое и уж случайно го изпусна. Тогава видя как се разтрепера робът. Вече беше сигурен. И когато след малко започнаха мъчителните гърчове на самоотровения роб, базилевсът го запита кой му е заповядал тая гнусотия. Робът умря, без да издаде никого. Изръмжа само тези думи: „Яд ме е за едно — че загивам без полза. Ала знам — все някой ще свърши тая работа.“

Сложиха на негово място Троил. Много волев, жизнен беше предишният. А Троил, отчаян и обезверен, не будеше съмнение. Изпълняваше задължението си напълно безчувствено, като обречено агне, без страх от смъртта. Тъй смятаха всички — той не би направил нещо подобно — да пожертвува и себе си, за да премахне базилевса. Нямаше воля за това.

От няколко дни го бяха оставили на мира — Лизимах се бе запилял някъде. На лов ли за турове125 и зубри126, да оглежда границите си ли, да проверява войската си ли, която се събираше из земите на кробизите127? В двореца бе останал само престолонаследникът Агатокъл — суров, груб воин, който види се още не се боеше от отрова, та не прибягваше до помощта на опитвачи.

Троил седеше в робското дворче и се грееше на слънце. Наоколо робите подтичваха всеки по своите работи и никой нито го поглеждаше, нито му продумваше. Нито пък му завиждаха, че стои така бездеен, докато те се съсипваха от работа. Пък и не го жалеха. Не им оставаше сила да жалят и другите.

Над градчето ехтеше обикновената дневна глъчка. Кънтяха ковашките чукове, скрибуцаха грънчарските колела и тъкачните станове, гларусите грачеха пресипнало по покривите, надвикваха се деца, откъм казармата се носеха крясъците на скитските наемници, които играеха дивите си хора с мечове в ръце. Отсреща, под простия навес, проскърцваше еднообразно и досадно мелничното колело, бутано от слепия роб, който куцукаше мъчително в кръг покрай триещите се мелнични камъни.

От двореца дотича някакъв прислужник и извика:

— Ей, гетът! Веднага в пиршествената зала!

Троил се надигна бавно. Затътри се нататък. За какво ли им бе потрябвал? Нали Лизимах го нямаше?

Още на прага, до димящия бронзов триножник с благоуханно масло, се сепна. Не бе очаквал това.