Отровният пръстен

Троил грабна едно въже и се покачи на стената. Погледна. Не беше висока. Само три човешки ръста. Закрепена върху скалистата основа, която обграждаше отдолу като каменен корниз, широк не повече от две-три стъпки. И оттам почваше страхотната бездна. А долу се зъбеше запенено морето. Ако се изтървеше, тялото му щеше да полети от камък на камък, от зъбер на зъбер, докато достигнеше скалистия бряг превърнато на кърваво месиво. И само една тясна пътечка, като ръбец в скалната стена, почваше от площадката, за да се свлече косо към нагризания бряг, в който се блъскаха прииждащите от изток вълни. Там нейде, из пещерите, разяли каменната снага на Тиризис, можеше да изчака нощта, за да отмъкне тогава някоя лодка и да поеме с нея на север. Да потърси пиратите, да продължи с тях.

Нямаше време за умуване. Всеки миг някой можеше да се изкачи горе, всеки миг часовоят от ъгловата кула можеше да надзърне насам. И той се реши. Върза въжето за един от зъбците на стената и се спусна по-него, като се придържаше с ръце и крака.

Не бе преценил силите си. Още насред път усети че пръстите му почват да отпускат, че се разтреперва цялото му тяло. Пред очите му взеха да прелитат алени облаци…

Когато се опомни, се видя с вързани ръце и нозе, захвърлен по гръб в някакво тъмно подземие. През тесен отвор до тавана проникваше слаб здрач. Болеше цялото тяло, натъртено от падането, с подновени рани. Болеше до премаляване. Ала не болката му тежеше. По-жестоко болеше другото — съзнанието, че не бе успял, че бе пропилял напразно възможността да спаси Дромихайт, да бъде полезен на Гетия. Че щеше да загине ей така мърцина, че нямаше кой да осуети злото, което заплашваше народа му. А знаеше, научил го бе — смърт заплашва роба, който е опитал да бяга. Щяха да го убият. И заедно с него щеше да умре надеждата да извести Дромихайт.

На всяка цена трябваше да направи нов опит за бягство, най-малкото да съобщи тайната на някой роб гет, като го убеди той да избяга в Гетия, обещавайки му от името на Дромихайт богата награда срещу поетия смъртен риск. Пълна беше Лизимаховата държава с роби — траки: одриси, гети, трибали — продавани като военопленници при честите гранични сблъсквания, та и от самите им родители срещу сол от елинските солници.

Не му остана много време да обмисля. Скоро в подземието се чуха тежки подковани стъпки, които спряха пред вратата на неговата килия. Тя се отвори и двамина тъмничари развързаха краката му. Той опита да стане. Болеше го цялото тяло. Зле се бе ударил при падането. Той пристъпи, олюля се, но не падна. Тръгна.

Отведоха го в двореца при Агатокъл, който, току-що излязъл от банята, лежеше по очи върху масата, а един як роб масажираше мускулестото му тяло.

Пазачите оставиха вързания затворник насред стаята и излязоха. Троил остана да чака мълчалив, готов да чуе жестоката присъда.

Агатокъл обърна главата си.

— Е, робе! — рече той. — Защо избяга?

Троил не отговори.

— От какво се уплаши? — постави нов въпрос престолонаследникът.

— Гетът не се бои от нищо — отвърна затворникът.

— Научил си, че ще ми донесат отрова и затова офейка. Да не пиеш от виното, така ли е?

— Не!

— Ако признаеш — рече Агатокъл, — няма да те убия. Отричаш ли, ще полетиш от стената!

Троил го знаеше. Тъй в Тиризис наказваха провинените роби — от стената направо в морето.

— Нищо не знам за отрова — отвърна той.

Агатокъл замълча. Ясно, все още не му вярваше. А не можеше да намери друго обяснение за неочакваната му постъпка. Той го изгледа строго.

— Или пък е трябвало ти да сипеш отровата. А си се разколебал в последния момент. Затова си побягнал…

— Не! — повтори Троил. — Казах ти, не съм чувал за никаква отрова.

На вратата застана дежурният ефеб128.

— Базилевсът идва! — извести той с ясен глас. Агатокъл скочи веднага и се омота в химатия129 си.

Застана в почтителна поза. Робът масажист се просна на колене и тъй, пълзешком, се измъкна навън. Лизимах влезе с бодра стъпка.

— Е? — рече той. — Завърши ли делото е успех?

Агатокъл отвърна почтително:

— Изпълних всичко, което ми заръча.

Базилевсът изглеждаше доволен.

— Бях длъжен да остана в, сянка. Да не се замесва моето име, ако случайно нещо се разчуе. А сега да се надяваме, че работата ще се оправи и без война. Дори Александър предпочиташе да му се подчиняват без кръв. Защото Дромихайт е опасен противник.

Агатокъл отвърна с някаква горчивина:

— Ти си по-опасен. Побеждавал си всички врагове. Нужно ли беше да поемаш такова задължение към варварите?

Лизимах го изгледа снизходително:

— За Залмоксис ли намекваш?

Агатокъл кимна.

— Не всяко задължение се изпълнява — рече баща му. — Освен това, Залмодегик още не е успял. Пък и да успее… Защо да не приемем култа на Залмоксис? Та елините не са ли обсебили от траките и култа на Орфей, на Дионис, на Арес?

— Но те не са главни божества. А Залмоксис ще измести Зевса.