Гетите обходиха далече от изток стана на враговете, по-право безредното им лежбище, и тогава свиха на запад. Разгънаха се между тях и Истъра269
. Бяха им отсекли пътя за бягство. И слязоха от конете. Спряха да изчакат.Не чакаха дълго.
Скоро дотича конник, пратеник на царя. Със заповед — да настъпят срещу Лизимах. Но не с вихрена атака като тракийци, а бавно, търпеливо. Само да го обградят. Да не започват бой, преди да са получили нова наредба.
И те настъпиха. Приближиха. Неприятелите, всъщност какви ли неприятели вече бяха те, ги бяха усетили. Които още имаха сили да се държат на крака, се изправиха тежко, вдигнаха щитове и копия, опитаха да образуват фалангите си.
Ала сега тези фаланги не вдъхваха предишния ужас. Оредели бяха. Безсилни бяха. Сарисите270
не стърчаха тъй непоколебимо, както преди. Потръпваха в отслабналите ръце като трепетлики.Гетите ги обкръжаваха бавно — стотици, хиляди, десетки хиляди сурови, брадати, намръщени воини, размахали застрашително оръжията си като някакво настръхнало чудовище, обвито с облак прах. Ето, затвориха напълно обръча. Стегнаха врага като в примка, като хайка за глигани.
Сам Дромихайт излезе с коня си пред редиците и извика:
— Предай се, Лизимах!
Няколко по-дръзки псилисти271
пуснаха към него стрелите си. Ала малко сили им бяха останали, не достигнаха да опънат както трябва тетивите на лъковете.Соматофилархът272
Атробат опита да отвърне дръзко:— Види се, не ни познаваш!
При такъв отговор цялата армия почва да блъска копията в щитовете и да крещи бойните си викове. Тоя път никой не мръдна, не се чу ни звук на съгласие. Мълчаха всички.
Царят изправи коня си.
— Искам да чуя Лизимах!
Ала базилевсът не се показа. Нито се обади.
Тогава Дромихайт се върна, даде някаква заповед. Тозчас гетите свалиха меховете с вода от гърбовете на товарните коне. Започнаха да я разливат в шлемовете, да пият шумно.
Въздействието на това непоносимо предизвикателство пролича начаса. Дори тези, които лежаха безсилно по земята, се надигнаха, запълзяха към водата между краката на по-здравите си другари.
Дромихайт се провикна отново:
— Който ми предаде оръжието си, ще получи един шлем вода!
Цялата Лизимахова войска зашумя. Един след друг, все повече и повече, на цели тълпи, прежаднелите войници притичваха или пропълзяваха до гетските редици и им оставяха копията и мечовете си. После жадно се нахвърляха на водата.
Макар че ясно личеше смутът в очите, не се предадоха само етерите273
и телохранителите на Лизимах. Продължаваха да стоят в боен ред, готови да продадат скъпо живота си.Дромихайт губеше търпение пред това твърдоглавство. А и военачалниците му го увещаваха да не пилее ценно време. Той вече беше готов да даде заповед за настъпление, когато видя самия Лизимах, който се измъкна между телохранителите си, наметнат с няколко химатия274
, с разчорлени бели коси, с изпито лице и трескави очи. Пристъпваше, олюлявайки се като пиян, и фъфлеше с неразбираем глас:— Вода! Вода! Вода!
Сякаш не страшният базилевс, а някакъв малоумен жалък просяк — от тия, дето хленчат по кръстопътищата. След него безмълвно се предаде и цялата му свита.
Поднесоха му пълен шлем. Лизимах натопи цялото си лице в него, засърба шумно. Но още при втората глътка внезапно политна и се строполи в несвяст на земята.
Поставиха го на носилка, понесоха го напред. Поведоха всички пленници на север, нататък, накъдето бяха тръгнали с толкова надежди за лека победа и за плячка, а сега кретаха жалки и безпомощни, без да знаят каква съдба им е отредена от победителите, с които дори не бяха премерили оръжие.
Скоро достигнаха гетския обоз, където им раздадоха храна — хляб и сушено месо. И пак поеха на север.
На другия ден, когато вече виждаха дървените стени на гетската столица, Лизимах дойде в съзнание. Надигна се в носилката и се огледа. Видя след себе си обезоръжените свои приближени, видя яздещия редом с него Троил. И Меда.
— Къде ме водите? — запита глухо той.
Троил отвърна:
— На съд! Съветът на мъжете ще реши участта ти. Някакво досещане грейна в блуждаещия поглед на базилевса. Спомни си за жаждата, за поражението, за пленяването си. И изведнъж сякаш нещо се прекърши в него, той падна по очи. Заскуба косите си. Заплака като дете:
— О, богове! Как допуснахте това? Такъв позор! Как заради две глътки вода направих себе си роб? От базилевс се превърнах в роб…
И повече не стана. Смазан от отчаяние. И от срам. Не погледна как влязоха в града. Всъщност това не беше гръцкият полис — град държава. Това беше повече бойно укрепление, седалище на бойния вожд и на пълководците му. Траките живеят пръснати по селата си. И само при война се събират заедно. За отбрана или за нападение.
Отнесоха Лизимах в двореца, или както го наричаха траките — тирсиса275
, каменна кула на два етажа сред конюшни и казарми, всички оградени с два реда висок плет, чиято междина беше запълнена с трамбована пръст. И го затвориха в подземието. Там да чака присъдата си.