Отровният пръстен

Дебна дълго. Накрай се убеди. Нямаше войници. Съвсем безлюдна стърчеше кулата. Агар не знаеше, че Агатокъл, който не бе получил никаква вест от баща си след преминаването на Истър, се бе спуснал с малобройната войска, която му бе останала, да го настигне. Да разбере, да помогне. И бе оставил Тиризис с малко защитници. Затова войниците бяха напуснали всички извънградски постове и се бяха затворили зад непристъпните стени.

Не го знаеше, пък и не го бе грижа за това. Важното беше, че нямаше кой да му попречи. И той даде знак на моряците да пуснат котвите.

— Сега бързо! — заповяда шепнешком Агар на гмурците. — Събличайте се!

Те свалиха дрипите от гърбовете си. Приготвиха се. Ведно, с тях — и той. В кожен мех постави лоениче и огниво. После влезе във водата. След хладината на мъгливата нощ морето изглеждаше даже горещо. То сгря премръзналото му тяло. Освежи го. До него пръхтяха доволни тримата гмурци, почувствували се като в родното Тракийско море, а не в суровия Понт, който някога с основание са наричали Негостоприемен.

Агар им даде знак и потъна. Подводният път се бе запечатал тъй отчетливо в паметта му, че и на сън би могъл да намери скрития проход. Робите го следваха един подир друг, докосващи с ръце краката на предшественика си.

Ето, напипа отвора, вмъкна се в него. Изплава в пещерата. После стъпи върху хладния камък, удари кремъка, раздуха праханта, запали лоеничето. Бледото пламъче затрептя със сиянията си върху струпаното злато, което пламна с някакъв току-що разбуден свой вътрешен огън. Изплували до него, робите гледаха като омагьосани. Със зяпнали уста. Невярващи.

— Ще има и за вас — рече Агар. — Само, ако го натоварим бързо. Няма много време.

Обходи пещерата. Надзърна в нишата, където стоеше небутнат откраднатият ритон. Той го взе и притисна до гърдите. Зашепна благодарствена молитва към Таргитай266. Таргитай — синът на Папай и на дъщерята на речния бог Бористен, бащата на всички хора, се грижеше за сколотите. Не бе забравил и Агар.

С ритона в едната ръка и с края на въжето в другата той се върна на кораба. Робите си знаеха работата. Само след няколко минути слабо подръпване на въжето показа, че трябва да го изтеглят. И моряците се заловиха за него. Когато торбата се показа над водата, трябваше да притичат на помощ тавриецът Орик и Агар, за да вдигнат на палубата тежкия товар.

Изсипаха златото направо върху пясъка в трюма и върнаха торбата. После я издърпаха и разтовариха втори път, трети път, четвърти, пети…

Никой не усещаше умора. Златната купчина в трюма нарастваше, а на всички им се струваше много малка. За кого по-напред?

Още една торба! И още! Още!

Тъй не забелязаха кога се е зазорило, кога вятърът е разсеял мъглата, кога над главите им се е извисила скалистата грамада на Тиризис. Алчността ги беше заслепила.

Затова като че ли не чуха плясването на облия камък до борда. При втория един от моряците се досети:

— Обстрелват ни с балиста! Отгоре! От крепостта! Наистина защитниците ги бяха видели и опитваха да ги потопят с каменни гюллета.

Нямаше смисъл да чакат повече. Само едно сполучливо попадение можеше да пробие кораба, да го прати на дъното.

Със свито сърце Агар подръпна въжето на торбата с рязко движение — тревожен сигнал. И водолазите изплуваха начаса.

Матросите прибраха котвите. Опънаха платното. Натиснаха веслата. Отгоре вече летеше каменна градушка. Ето, едно гюлле прасна точно в средата. Проби палубата. И спря в сплесканите от тежестта му златни щитове, под които пък лежеше цял лакет пясък. Имали бяха щастие, че бе попаднало в средата. Какво би станало, ако някой по-тежък камък удареше в борда?

Агар прецени набързо. Налагаше му се да продължи живота на гмурците. За да има гребци. Убеден беше, че подире му ще пратят и кораби. Тогава всеки чифт ръце щеше да бъде нужен. А да се отърве от тях винаги имаше време.

Ето, отскубнаха се. Каменните снаряди взеха да плискат все по-назад и по-назад в морето. Вече не можеха да ги достигнат. Ала триерите можеха. Затова никой не остави веслата. Натискаха ги с все сила. Час по-скоро да избягат! Преди да са се окопитили корабите в пристанището, преди да се приготвят за преследване.

И тогава, едва излезли от завета на скалистия нос, разбраха защо няма мъгла. Неочаквано навлязоха в развълнувано море. Развихреният вятър ги брулна, сякаш ги блъсна с юмрук, а побеснелите вълни ги поеха върху разлудуваните си гърбове, заподхвърляха ги нагоре-надолу.

И тогава с трепет в очите видяха колко дълбоко газеше корабът им, претоварен от наблъсканото без мярка злато. Всяка малко по-висока вълна, всеки страничен плисък прехвърляше борда и шуртеше към трюма.

А бурята се усилваше, налиташе по-диво, по-настървено. Все по-сърдити, по-заплашителни се източваха водните зъбери. Изглеждаше, като че морето е избълвало от дълбините всичките свои чудовища, които се мятаха яростно с кристалносини пипала и запенени устни да увлекат жертвата си към дъното.