Отровният пръстен

То се знае, не по-малко бързаше и Агар. И нему се щеше час по-скоро да се добере до плячката си, да я има и вече да я харчи из елинските градища. Макар че на кораба не му беше лошо, все чувствуваше, че това е нищо в сравнение с другото, което го очакваше. От тая мисъл главата му се замайваше. Почваше да се плаши от мечтите си. Мъчеше се да ги укроти. А те налитаха все по-настървено. Пред очите му изплаваха мраморни дворци, натъпкани с разкош, из които сноват пълчища роби. И ястия, ястия. Не само сушено конско месо и кумис. А купища гозби и сладкиши, каквито бе зървал през вратите на богатите елини — да се чудиш от кое да наченеш и с кое да свършиш, подредени, украсени, с чуждоземни подправки. И всякакви вина: критски, кипърски, херсонески257 — от най-тежките, сладки и тъмни като кръв, до най-леките, възкисели, освежаващи устата след обилно ядене. И най-важното, и всякакви момичета: от белите, русокоси северянки до почти черните либийки.

Бързаше Агар. Ала разбираше. Не му бе дошло времето. Невъзможно е да пристане към Тиризис незабелязан кораб. И то току пред новата кула, построена над скривалището. Затова възпираше нетърпението си. Убеждаваше и пиратския главатар да чака. Само в мъгла, в непрогледна мъгла би могъл да се приближи неусетно.

Ала оня не щеше да чака. И той самият, и хората му. Не искаха повече да губят време. Мислеха си, че ги мамят сколотите — само време да печелят, докато им се отдаде случай да избягат.

Най-сетне тавриецът не се стърпя.

— Омръзна ми! Давам ти три дни срок да ме отведеш. Не го ли сториш, ще ти хвръкне главата!

Агар сви рамене.

— С моята глава ще загубиш толкова злато, колкото не е видяла цяла Таврия258.

Москон пак отстъпи, склони да изчака още десет дни. За да не стоят без работа, само за занимавка ограбиха едно търговско корабче. Нямаше много печалба от него, защото плаваше почти празно, запълнено с пясък за баласт, в който бяха набучени дузина амфори с жито. Вързаха в пиратския трюм петимата му моряци, а на пленения кораб изпратиха десетина пирати. Малък беше корабът, ала в битка все можеше да окаже помощ, като нападне жертвата изотзад.

Скил не участвуваше в разговорите. Или помагаше на моряците при платната, или почистваше с тях оръжие и брони, или изпъваше кожите върху плетените им щитове, или пък седеше на бака и гледаше към изток. Вятърът просвирваше във вантите, плющеше в платната, а отдолу, от гребната палуба се носеше ритъмът на тъпана и дружният плясък на греблата. Чуваха се грубите ругатни на хортатора259, който подвикваше на мързеливците. И неволно, колкото и да го отблъскваше Скил, споменът пак се изправяше пред очите му. Отнасяше го надалеч, все на изток, откъдето прииждаха вълните, към оня бряг, където бе оставил девойката. Виждаше я пред очите си. И устните неволно шепнеха името й: „Амага!“

Дори не знаеше вярно ли говори Агар или мами разбойниците, за да забави колкото може повече робската верига. Макар и побратими, не му бе споменал нищо. Затова Скил не го бе питал повече. Пък и не го блазнеше златото. Мислеше само за свободата. Ако Агар успееше да ги освободи със злато, добре. Ако не успееше, Скил също си правеше плановете. Дебнеше, следеше. И някоя нощ щеше да спусне лодката зад борда…

Накрая Фагимасад260, морското божество, им се усмихна.

Плаваха някъде към Калатис261, когато падна мъглата. От вчера бе застудяло много, да не повярваш, че е още лято. Дъхът им се виждаше като сред зима. Ала чак толкова не бяха очаквали. От север запъплиха като стена, в бавна лавина огромни облачни вълма, които затиснаха морето, обхванаха във влажните си пипала пиратската флота. Хората, ще речеш, дишаха морска пяна, а не въздух.

Москон посочи с ръка.

— Какво ще речеш сега?

Агар погледна наоколо. Наистина, можеше. В такова време имаше надежда да се промъкнат, без да ги усетят дори на небето, при Папай262. Сякаш не плаваха по морето, а летяха в някаква бяла празнота, сред едно безкрайно нищо, отвъд което нямаше ни море, ни кораби, ни суша.

И Агар отвърна:

— Сега може!

— Тогава води ме! — почти извика Москон. Сколотът се усмихна.

 — Как тъй ще те заведа? Да ти дам златото в ръцете и ти да ме заколиш?

Лицето на пирата, до преди малко грейнало от радостна надежда, изведнъж почервеня от гняв, сля се с рижата му коса и брада. Наистина такива бяха помислите му.

— Значи, не ми вярваш? Така ли?

Агар съзнаваше силата си.

— Така е! Никой не вярва на мен, никому не вярвам и аз.

— Като съм пират, смяташ…

— Нищо не смятам. Искам да остана жив. Само това.

Москон отново се бе овладял. Дори се разсмя. Неволно му стана драго, че толкова се боят от него.

— Грозна ни е славата. Ама за нищо. Че с какво съм по-лош аз от Лизимах? От Селевк? Навярно не си чувал това. Отде ще го знаеш — прост сколот? Хванал Големият Александър един наш брат от Хиос, Аристоник го викали. Ще го беси на мачтата. А оня, Аристоник де, му рекъл: „Аз правя на дребно това, което ти вършиш на едро“. Ей такива са и Лизимах, и Селевк, а ти само на мене не вярваш.

— Никому не вярвам. Не само на теб.

Москон хвана меча си.