— Не ми трябват! — махна той с ръка. — Плашат ме само. Сънувах, че съм Дарий. И навлизам в Скития. А цар Иданфирс ми е пратил както на Дария птица, мишка, жаба и пет стрели. Моят оракул ми каза, че трябвало да се върна, ако искам да не сполети и мен същото.
Това беше най-големият позор на Великия Дарий. Нахлул в земите му, след като бе получил от скитския цар това зловещо, предупреждение, едва се бе спасил от смърт в обширната скитска земя.
— Аз не се доверявам много на моите оракули. Подкупни са.
Не се доизказа. Досещаха се елинските жреци за преговорите му със Залмодегик, бояха се от една победа над Гетия, която би им докарала Залмодегик за върховен жрец. Помнеха какви права бе дал Александър на халдейците. А не знаеха, Лизимах още не им бе споменал за смъртта на Залмодегик.
Меда реши, че трябва да рискува. Успееха ли елинските жреци да го разколебаят, нямаше никаква надежда тя да изпълни отмъщението си.
И му рече:
— Сънищата обикновено говорят обратно. И твоят сън показва, че няма да те споходи участта на Дарий.
А си мислеше: „Дано пък твоята участ бъде по-безславна!“
Базилевсът опита да вирне решително глава.
— Днес тръгваме на север! И помни какво сме се договорили.
Той плесна с ръце. Извика военачалниците си. И само след половин час войската беше готова за път.
Лизимах се качи тежко, уморено на коня. С явно нежелание. Погледна с питащи очи доброволната си водачка.
Меда му посочи също така с поглед коритото на една пресъхнала река.
Напред препускаха разузнавачите-хипастисти. Няколко отреда тежко въоръжени конници тръгнаха отстрани редом с колоната като странична охрана. Проточиха се редица след редица пехотинците: отпред тежко въоръжените с шлемове, с мечове, с копия и щитове, след които идваха псилистите, препасали през рамо лъковете и препълнените колчани със стрели. Всички метнали на гръб раниците с припасите си. Зад тях сред облак прах топуркаха конете, яхнати от тежките ездачи, с вдигнати отвесно дълги сариси, защитени с кожени брони, обшити с железни пластинки, с шлемове, украсени с конски опашки. Излъсканите с пясък метални части блестяха ослепително на слънцето.
Още първия ден опасенията на Лизимах се оправдаха. Дромихайт, убеден, че не би могъл да се справи в открит бой с въоръжената до зъби дисциплинирана неприятелска войска, бе възприел скитската бойна тактика. Нивята и селата бяха опожарени, хората и добитъкът — откарани нанякъде. Житниците — ямите и огромните питоси253
в дворовете — ометени до зрънце. Само тук-там между развалините се мярваха измършавели бездомни кучета.Без храна все можеше да се издържи някой и друг ден. Раниците още не бяха опразнени. Ала без вода не можеше. В тия области нямаше надземни извори. А редките кладенци се оказаха затрупани догоре с пръст и камъни.
Лизимах извика при себе си тракийката.
— А сега?
Тя вдигна рамене.
— Така воюват гетите…
Той се намръщи.
— И по-нататък ли ще бъде същото?
— Зависи — отговори тя уклончиво. — Ако им оставиш време, може да опустошат цялата страна.
Лизимах се замисли.
— Значи, според теб трябва да ги настигна; да им попреча — така ли?
— От твоята бързина зависи дали Дромихайт ще изпълни плана си. И друго. Изтрайте без вода още един ден! Да стигнем Бистрата река. Река не може да бъде затрупана като кладенец. Ще се напием донасита.
Нямаше друг избор. Или трябваше да се вслуша в съвета й, който изглеждаше приемлив; или да се оттегли. Среден път нямаше. А не беше свикнал да се връща назад.
И добави:
— Пък и накъде ли ще отстъпва Дромихайт? Нали отзад, откъм Тирас254
, ще го пресрещне Исократ, когото изпратих с флотата.Меда едва се сдържа да не запита за каква флота говори. Та нали бурята я разби на трески край Тиризис? Ясно, забравил бе и това. И бързаше, като разчиташе да хване в клещи противника си. Радостта избликна в гърдите й. Добре, че бе забравил! Така по-сигурно щеше да попадне в клопката.
Лизимах даде заповед да продължат напред. Не поиска да изслуша стратезите, които опитваха да му се противопоставят.
— Аз съм базилевсът! — отсече той.
Те го знаеха добре. И не биха дръзнали да оспорват волята му. Но от известно време забелязваха промяната в него, забелязваха болестта му, разсеяността му, забравянето. Никога преди това Лизимах не се доверяваше само на един водач. Винаги неколцина. И по отделно ги разпитваше за пътя. За да се увери, че не го мамят. А сега… Пък и тая несъществуваща доскоро склонност към гадания…
Но замълчаха. Дисциплината надделя. Тръгнаха отново.
Спаха жадни. И на заранта рано-рано, още по хладина поеха напред. Задъхваха се от жажда. Опразнили бяха всички мехове. Ала най-зле бяха конете. Те едва кретаха отмалели, със запенени уста. Ту един, ту друг падаше край пътя, за да не стане вече. Лешоядите почваха да се събират по опушеното небе, да следват колоната.
Пътуваха така, с изчерпани сили, още един ден. И пак легнаха без да са наквасили устни. Някои войници, обезумели от жаждата, се хвърляха да пият кръвта на умиращите коне.