Слънцето вече се бе издигнало над мътния кръгозор, когато достигнаха реката, за която говореше Меда. Бистрата река. Коритото й беше пресъхнало. Само на две-три места, където е имало дълбоки вирове, се бяха запазили няколко локви, дълбоки две-три педи. При вида й Лизимах опита да каже нещо, но не можа, задъха се и се строполи на земята. Соматофилархът Атробат притича, напълни шлема си с вода и го поднесе към устните на базилевса.
Ала Лизимах вече се бе свестил. Той поклати глава.
— Нека първо войниците! После аз…
Доволен шепот се понесе сред сблъсканите редици. Лизимах беше все същият воин. И Александър някога така. Премалели от жажда, етерите бяха напълнили за него шлем с вода. И той я бе излял. Щом като няма за другите, да няма и за базилевса.
Един след друг се изреждаха премалелите хора покрай локвите, за да уталожат жаждата си. Началниците едва ги удържаха, едва опазваха реда. И въпреки всичко, въпреки пресмятанията, водата се свърши преди дори една трета от войската да се е напила.
Лизимах запита Меда:
— А сега?
— Никога не е пресъхвала. Остава ни само да вървим напред. Нататък има повече кладенци.
А нямаше. Сигурна беше, че няма. Оттам почваше безводната степ, почти пустиня. Голямата Гетска пустиня. Без селища, без вода. Тя беше целта й. Да го увлече нататък.
Приготвиха се отново за път. И тогава, точно в разгара на приготовленията, започна лудостта. Войниците, които бяха пили от водата, взеха да буйствуват, да викат, да крещят. После обезсилени се строполяваха на земята в гърчове и мъки. Неколцина умряха наскоро. Мнозина други останаха да лежат безжизнени, ни живи, ни умрели. А останалите се лутаха замаяни, сякаш изпили по цяла амфора тиризийско вино.
Меда се досети първа. Гетите бяха направили това. Само те. Бяха насипали в локвите отрова, навярно татул. Но не го изрече гласно. Нека мислят, че е от степните духове, от гетските защитници, както шушукаха вече някои.
Лизимах се надигна, впрегнал в това усилие цялата си воля.
— Напред!
Очите му святкаха с безумен, трескав блясък. Сякаш не знаеше нищо друго, сякаш в обърканото му съзнание бе останал само тоя порив — напред!
Тогава стратезите, хипарсите, етерите го наобиколиха решително. Намръщени.
— Базилевсе! — престраши се стратегът Аристон. — Преди да продължим, нека обсъдим!
Лизимах се извърна, почервенял от гняв.
— При Лизимах, както при Александър, не се обсъжда. Само се изпълняват заповеди!
— Не се гневи, базилевсе! — рече стратегът почтително. — Виждаме, не си добре. Болнав си. Затова…
— Нищо ми няма! — отсече Лизимах, като неволно се загърна в химатия си. И приседна върху една повалена суха върба. Главата му клюмна.
Военачалниците се озърнаха озадачени. Аристон отново заговори:
— Слушай, базилевсе! Войниците мърморят. А не бива. Лошо е, когато войниците почнат да мърморят.
Той вдигна уморено глава.
— Какво мърморят?
— Че са изпаднали в тая беда, защото ти изостави обоза.
Не посмя да каже, че го обвиняват за скъперничеството му.
Лизимах мълчеше, вторачил в него заплашителен поглед.
— Остави войниците! — изръмжа му той накрая. — Кажи ти какво искаш!
— Да се връщаме, базилевсе, докато не е станало късно!
Лизимах го изгледа с разширени от почуда и гняв очи.
— Стратег… Да говори така… За отстъпление…
Опита да се изправи, да добие предишния си царствен вид.
— Аз вас всички… Като роби ще ви разпъна на кръстове… Селевк ви е подкупил… И Дромихайт… Да ме върнете насред път… Когато победата е близо… Ще ви хвърля на кучетата…
Соматофилархът Атробат премисляше бързо. Не, не беше това техният базилевс. Друг се криеше под неговата външност. Зъл дух се бе вселил в него. Такава мнителност! Подозира жреците, подозира стратезите, подозира всички. Или пък се е поддал на чужди внушения. Никога преди това не бе дирил гадатели. А сега — слушаше дори една проста варварка… Нещо отдавна забравено, но мъчително познато, се въртеше в мисълта му. И то не отскоро. Откак започна болестта на Лизимах? Кога е било това? И къде? Друг някой също така крещеше, че му правят заговори. И в треската на болестта си изпращаше на смърт най-верните си хора…
Погледът му се спря върху златния пръстен на Лизимаховата ръка. И досещането го осени. Спомни си. Същият пръстен и върху ръката на Александър. И болестта на Александър. И лудостта му — простете, богове! После и Пердика. Със същия пръстен. И със същата участ…
Атробат почти изплака:
— Базилевсе! Махни го! Тоя пръстен! Той носи проклятие, базилевсе. Видях — едно и също! При Александър, при Пердика. Сега и при теб.
Лизимах се надигна. Омразата, честолюбието му бяха дали неочаквани сили. Посегна към меча си. Старият телохранител се отдръпна. Така, в такъв пристъп загина и Клит от ръката на довчерашния си приятел Александър.
Ала силата на Лизимах, изтощен от отровата и от жаждата, не достигна.
— Значи тъй! — изхриптя той с напукани устни. — Значи искаш да ме лишиш от това, което ми остави Базилевсът! Друг да грабне пръстена му. И славата му. Ти ли искаш…
Почти изкрещя:
— Смърт! Заровете го жив в земята! И нека…