Отровният пръстен

Не довърши. Думите му се заплетоха, заглъхнаха. Той разпери безпомощно ръце да се залови в празното и се строполи на земята.

Военачалниците се спуснаха към него, за да го пренесат върху походното легло. Асклепиархът255 зачете молбите си към Асклепия, преди да направи нов опит да помогне. Ала знаеше, неговата вещина не помагаше срещу това страдание. По-силен от Асклепия беше Аполон — Стрелецът, който наказва с болести. Не дръзваше Лечителят да се бори там, където беше попаднала стрелата на Аполон.

Никой не помисли да изпълни заповедта на базилевса. Мнозина си спомниха, че след всеки подобен изблик на ярост Александър се разкайвал горчиво, плачел и скубел косите си. Така плакал и след убийството на Клит. И трябвало прорицателят да го успокоява, че такава е волята на боговете; че Александър не е убиец, само изпълнител на божествената воля.

И докато асклепиархът се суетеше около болния цар с отвари и молитви, военачалниците се събраха на съвет. Решението беше взето единодушно. Назад — докато не е станало късно!

И смазаната от изтощение войска се повлече обратно — начело с носилката на базилевса, следвана от телохранителите етерите, а след тях — от останалите войници. И то каква армия! Една безредна тълпа от кретащи, грохнали от жажда и умора хора, които захвърляха по пътя щитове и оръжие, само и само да удължат силите си, да се измъкнат от тоя зловещ капан.

Източиха се отново на юг, защото знаеха, че там е Истър, а Истър значеше вода, много вода. За всички. И пътя на отстъплението им бележеха труповете на коне и хора, а по небето ги следваше ескортът на лешоядите.

Страдаща и като всички от глад и жажда, Меда едва се мъкнеше с колоната. А сърцето й тържествуваше. Бе сполучила! Бе постигнала отмъщението си! Жаждата бе превърнала непобедимата Лизимахова армия в паплач. Дромихайт можеше да връхлети, когато поиска, и да я унищожи. И никога вече крак на неин войник да не нагазва в тая земя, да не заплашва мирния й труд…

Знаеше, уверена беше, чувствуваше го с всяка клетка на смазаното си тяло. Щеше да умре и тя, може би преди другите. Но — с изпълнен обет. А това беше главното.

Траките знаят, знаеше го и тя. Песента има магическа сила. Силата на Орфей. С нея се побеждава смъртта. Тялото е затвор за душата. Смъртта — това значи освобождение на затворената душа. С песен искаше да се избави от телесната си тъмница и душата на Меда. Ала от напуканите й устни не можа да излезе ни звук.

Закъсняла бе песента.

Меда видя как избледня кретащата край нея тълпа, как се размаза, стопи се, изчезна. Пред очите й се завъртяха орляци черни врани, все нови и нови орляци, които прииждаха отвред, намножаваха се, сливаха се в една непрогледна чернота.

Тя се строполи безчувствена в праха.

А войниците, без да я забележат, всеки зает със себе си, отминаха надолу по пътя…

Надхитряне

Откак чу за несметното богатство, Москон изгуби покоя си. Ден и нощ разпитваше Агара дано отскубне нещо повечко от него, дано случайно упоритият сколот изтърве излишна думичка. И по тая думичка пиратът да намери без чужда помощ пътя. Защото от всичко най-мразеше Москон да дели. Ако можеше сам да свърши цялата работа, не би търпял и хората си, би ги изгонил или изхвърлил в морето. Ала нямаше избор — как ще достигнеш плячката без гребци, как ще я завладееш без бойци? Но виж, без такъв съдружник можеше да се оправи лесно. Не му беше нужен нито Агар, нито Скил. Нужна му беше само тайната им. Ако се добереше до нея, тозчас щеше да им отреже главите, преди да са я издали другиму.

Ала, изглежда, досещаше се Агар какво може да му се случи, ако се разбъбре, затова мълчеше. Мълчеше упорито. Не се поддаваше ни на сладки увещания, ни на обилни пиршества. Няколко амфори критско вино прежали главатарят, та дано го разприказва. Напразно. Колкото по пиеше, толкова по-мълчалив ставаше сколотът.

Хората почваха да мърморят. Замаян от алчност, като омагьосан от приказното съкровище Москон се въртеше все около Тиризис256, чакаше сгода. Няколко кораби, препълнени с плячка, пропусна. Не щеше повече да рискува. И защо му трябваше да рискува и кораба, и главата си, ако попаднеше на бойна триера, когато можеше да се оправи веднъж завинаги без никакъв риск, без никакво сражение. Само тъй, с едно приставане на брега. И само с толкова труд, колкото е нужно да се пренесе златото в трюма.