Отровният пръстен

За беда и тоя път не се излъга. С грозен рев от крайбрежния ракитак излетя отред гети, без брони и шлемове, само с кожуси и калпаци, които им заместваха снаряжението. Те размахаха прашките, метнаха върху пришълците градушка от камъни. Други зад тях ги засипаха с облак от стрели. А базилевсът знаеше, гетите имат и отровни наконечници. Той даде заповед на хората си да се укрият зад щитовете. Още не възнамеряваше да напада. Налагаше му се да изчака и оная част от армията, която все още се намираше в реката, да изчака ударната сила — фалангите си.

Тогава иззад стрелците и прашкаджиите изскочиха въоръжените с копия и мечове траки, защитени с малки полукръгли пелти, а някои от тях — с брони и шлемове. Лизимах познаваше отлично тракийската тактика, неизменна през годините — първи нападат леко въоръжените, след тях пристъпват най-добрите пехотни бойци и задържат врага, докато отстрани връхлети третият ред — конницата. А най-отзад, в четвърта редица, стоят жените, които крещят, кълнат и хулят страхливците, побегнали от боя.

Тоя път настъпи третата редица — конницата, съставена от тежко въоръжени ездачи благородници, които бяха изчаквали досега, скрити в гората. Връхлетяха по обичая си в неудържим устрем, с викове и крясъци, с дрънкане на оръжие, с такова настървение, сякаш не хора, а самите Еринии243. Лизимах го знаеше, траките са недостижими в атака. Трябваше да устои още срещу първия им пристъп. Затова мигновено престрои отреда на телохранителите си, също недостижими — и в атака, и в отбрана. Облечени в брони, с дълги копия и широки щитове, те стояха твърдо срещу налитащите гети, сплотени като железен юмрук, в който се разбиваше всеки напор.

Гетите не се отчайваха от тая съпротива, продължаваха да налитат с вой и крясък. Сякаш не на бой, а в някаква дива оргия. Размахваха като бесни — в нечовешко изстъпление — сики244 и ромфеи, скачаха върху конете, мушкаха животни и ездачи.

Не успяха. Може би затова, че тоя път не се показа четвъртата редица — жените, които ги окуражават и осмиват. Непробиваем се оказа и тоя път строят на Лизимаховите фаланги. Както връхлетяха, със същата бързина гетите се пръснаха назад, изчезнаха от полесражението, стопиха се без следа из крайбрежните гъсталаци. И само труповете по земята и стенещите ранени издаваха каква стихия бе вилняла тук.

Лизимах седна върху един убит кон. Избърса окървавените си ръце в химатия.

— Не всичко е свършено — рече той замислен. — Изненадахме ги. Малка част бяха оставили тук. Но скоро ще се върнат.

Младият стратег Аристон възрази самодоволно:

— Нали ги пръснахме?

— Това още не значи нищо! — отвърна Лизимах. — Траките са майстори на настъплението, още по-големи майстори на отстъплението. За нас отстъплението е поражение, за тях — само тактика.

— Ще ги ударим пак! Да си показват докрай тактиката!

— То се знае, ще ги ударим. Но те ще налитат, ще ни нападат непрекъснато. Друго ме смущава. Друго. Защо липсва четвъртата им линия? Къде са сега жените им?

Може би малцина се досещаха защо се тревожи базилевсът от това, че варварите били без жените си. Най-добре го разбра Меда, която стоеше на няколко крачки зад него, извън групата на стратезите и хипарсите. Слушала бе, без да бъде войник, как бащите и дедите й са водили големите си войни — войните, от които зависи съществованието на народа, а не дребните погранични спречквания за стада и роби. И в измъченото й вледенено сърце се просмукваше слаба топлинка, предусещане на предстоящото отмъщение.

Преди гетите да нападнат отново с утроени сили, с подкрепата на придошлите покрай брега отреди, които бяха дебнали врага на други места, подведени от хитрината на Лизимах, от реката се измъкнаха повечето от доплувалите пехотинци, построиха се начаса във фаланги. Калена беше Лизимаховата армия, годна да понесе всякакви изпитания. И когато враговете, сметнали, че могат да разчитат на множеството си, връхлетяха повторно с яростните си крясъци, фалангистите ги посрещнаха като стена.

Луната се бе издигнала над равнинния кръгозор едра, огненочервена — сякаш на прокоба.

Гетите налетяха както винаги внезапно, устремно, без колебание и без страх, размахали сариси245, копия, сики и ромфеи. Фалангистите, построени плътно в няколко редици, ги посрещнаха като някакъв железен таралеж. По едно махване с ръка на Лизимах щръкналите над главите им сариси се отпуснаха, насочиха срещу нападателите дългите си жила.

Траките се мятаха подобно на демони по бойното поле, удряха, мушкаха, душеха с ръце. И падаха, умираха без стон, без вик за пощада.

Застанал с коня си в дясното крило, заобиколен от соматофилактите246 и етерите247, Лизимах наблюдаваше с ястребов поглед полесражението.

Ето, време беше. Той вдигна ръка, посочи наляво. Мигновено цялата фаланга се обърна натам, построи се в клин и потегли уверено напред. Това беше познатият кос удар на фалангата. Лизимаховите войници разцепиха отреда на отчаяно съпротивляващите се гети и продължиха да напредват върху труповете им, прострели напред дългите сариси, скрити зад широките щитове.