Отровният пръстен

Тръгнаха същия ден. След като излязоха от града и поеха към платото, Меда видя натрупаните по целия бряг отломки от несъществуващата вече флота на Лизимах, сред които се ровеха войници и роби да търсят останките на загиналите, за да ги погребат съгласно обичая. Отдавна беше останал тоя обичай, тачеше го свято и Александър, а подир него и Лизимах. Войниците, безразлично елини или варвари, трябва да бъдат сигурни, че след смъртта им ще бъдат погребана достойно, та да се сражават и умират спокойно.

Морето бе утихнало напълно. Загладило се бе. И само леки тръпки браздяха в брилянтена плетеница блестящата му повърхност. Бурята, завършила пакостното си дело, се бе усмирила. И сега над брега лежеше тежка, задушна жега, без никакъв полъх на вятър. Неподвижни, попарени от сухата буря висяха листата на дървета и храсти, посипани с прах, сякаш заскрежени. Мълчаха, обезсилени от летния пек, и птичките. Над стърнищата, почервенели като огън, трептеше мараня, подобна на напалена пещ.

Пристигнаха в стана на другата вечер преди затварянето на тежката дървена порта. Влязоха, посрещнати от фрурарха236.

Още щом скочи от колата, където бе стояла, без да я напусне през целия път, Меда запита най-близкия войник:

— Къде е гетът Троил, който щял да ви води в Гетия?

Запита го с тръпка в сърцето, с необяснима за нея увереност какъв ще бъде отговорът му.

Войникът измънка неясно:

— Троил… Казват… Избягал…

Но тя знаеше (откъде ли?), че не е избягал; че са го убили. Него, единствения, за когото бе направила всичко възможно да се направи от една жена. В сърцето й се надигаше омраза. Но някакъв глас, не неин, дълбоко в душата й говореше друго. Укротяваше яростта й, злобата, отчаянието. Нашепваше твърди думи — да се владее, да се преструва, за да отмъсти заради смъртта на Троил. Да отмъсти.

— Искам да видя базилевса! — рече тя.

Войникът вдигна рамене.

— То ако всеки, комуто скимне, почне да го безпокои…

Но Меда настояваше, викаше. Приближи соматофилархът237 Атробат, привлечен от глъчката.

— Искам да видя базилевса! — настояваше с плач тракийката. — Имам да му казвам нещо. Нещо важно — за него…

Оня другият, в душата й, той говореше така; той я подучваше какво да стори.

Старият воин се върна скоро.

— Ела! — рече й той. — Базилевсът ще те приеме. И я поведе през тесните пътеки между струпаните шатри и коневръзи, покрай застаналите като статуи на пост телохранители, отметна завесата пред входа, изпъна се и поздрави по войнишки.

Насреща, в дъното на палатката, седеше върху нисък стол Лизимах, издребнял, с клюмнала глава, наметнат с няколко вълнени химатия238.

Той махна с ръка. Гласът му, отпаднал, загубил прежната си звучност, прошептя:

— Коя си ти?

— Меда, жената на Троил. Тоя, който щеше да те води в Гетия.

Досещане огря лицето му.

— Ела насам, Меда!

Тя пристъпи с поклон, както беше прието в народа й.

— Базилевсе — рече Меда. — Къде е моят Троил?

Лизимах потърка чело. Мъчеше се да приведе в ред, спомените си, да намери най-уместен отговор.

— Троил се удави — рече той накрая. — Пратих го да огледа брега на Истър. И конят му се подхлъзнал във водата…

Спомените го навещаваха съвсем безредно. Понякога се пръсваха като подплашени птици, понякога се завръщаха с цялата си яркост. Но сега не беше заради неясния спомен. Беше заради друго. Лизимах, дори в болестта, дори под въздействието на отровата, си оставаше все същият Лизимах. От всяко положение искаше да извлече възможната изгода. Не успя с Троил, защо да не опита с жена му? Особено сега, след неуспеха на Залмодегик. Когато нямаше кой да му прати други водачи…

И той заговори:

— Меда! Троил искаше да отмъсти на Дромихайт и на Залмодегик за всичко, що му бяха сторили. Затова обеща да ме преведе през цяла Гетия, докато ги достигнем. Не успя клетникът. Ще отмъстиш ли ти заради него?

Колко много лъжеше старият базилевс!

Меда познаваше своя съпруг. Троил не беше годен за това, в което го замесваше Лизимах. Троил не би изменил на Дромихайт, още по-малко на Гетия. По-вероятно изглеждаше другото — че бе опитал да избяга, както й подметнаха в началото, и войниците го бяха убили.

Нещастницата чувствуваше неудържимо желание да заплюе базилевса в лицето. Но се сдържаше. Оня в душата й повеляваше друго. Подсказваше постъпките й. Само с преструвка би могла да отмъсти. А после — да става с нея, каквото ще. Вече нищо не я свързваше с тоя свят.

И тя отвърна:

— Какво трябва да сторя, базилевсе? Кажи ми!

— Ето какво! — започна Лизимах. — Ти познаваш Гетия. Наскоро си я прекосила сама. Преведи войската ми по най-краткия път до Дромихайтовата столица! Ала не по търговските друмове…

И Меда се досещаше. Керванските пътища, по които минават елинските търговци, криволичат от селище в селище, избикалят възвишенията, дълбоките долини. Навярно в Лизимаховата войска имаше търговци, познаващи тия пътища. Ала базилевсът диреше човек да го преведе напряко, да печели време.

Лизимах добави:

— Изпълниш ли задачата, ще ти дам Дромихайт, те ти дам и Залмодегик, да правиш с тях, каквото пожелаеш! И ще те наградя богато!