Отровният пръстен

Той тръгна наляво. Избиколи острия нос с надежда, че зад него ще успее да нагази незабелязан във водата. По камъните лежаха нахвърлени от вълните цели откоси водорасли, окичени с гроздове черни миди. Пред краката му пълзяха подплашени едри криви раци и бързаха да се укрият в пукнатините, вдигнали застрашително острите си щипци. Въздухът беше наситен с пара и водни капчици, сякаш не въздух, а направо вода.

Внезапно Аридей трепна. Пред него се извисяваше малка самотна кула, която кой знае защо Лизимах бе изградил над самия бряг и бе наредил в нея денонощно да бди караул. Царски приумици. Ако някой намислеше да напада Тиризис, то оттук ли щеше да нахлуе? Та да го видят тукашните часови, да вдигнат тревога, да пуснат подире му други плувци и лодки, а на корабите да застанат наблюдателите.

И той пак се върна назад. Нямаше време. Слънцето наближаваше да се скрие зад Дионисополис. Наистина Скилас и Хидна бяха извършили подвига си през нощта, но те са били много по-добри плувци. Не напразно Хидна е приравнена по слава с боговете. А баща й е бил ловец на сюнгери, не е излизал от водата.

Наситили се на играта си, момчетата бяха напуснали брега. Аридей ги видя как се катереха, подобни на мравки, към Тиризис.

Той свлече химатия и хитона си, та ги скри под един камък да не будят подозрение. После взе тръстиковата цев и двата остри ножа, които бе донесъл в торбата си та нагази във водата. Навлезе в развилнялата се стихия, вперил напред трескав поглед като омагьосан. Стори му се, че Хефестий ходи по белите гребени на вълните и го зове и го заклева, понесен от Немезида226, окръжен от Ериниите227, сбръчканите старици със змийски коси, изплували от Аида228, крещящи за отмъщение.

Делфийският оракул бе предсказал на атиняните: „Молете се на ветровете!“ И наистина ветровете бяха довършили делото на Скилас и Хидна. Бяха разбили върху рифовете откъснатите от котвите им персийски кораби. На Скилас бе помогнал Хелеспонтският229 вятър. Аридей се молеше да му помогне Нот. Духнеше ли източният Евър, това щеше да означава само едно — че боговете са благосклонни към Лизимах, че са решили да запазят флотата му.

Засега нямаше опасност да се промени вятърът. Всичко зависеше от умението на Аридей. Вълните прииждаха една след друга, все по-настръхнали, все по-разперени, с грохот, по-оглушителен от гръмотевица. Покрай брега се напластяваше пяна, две-три педи дебела, която вреше в краката му като кипнало мляко.

Аридей пошепна молитвата си към Посейдон да помогне на делото му и се хвърли във водата. Дебелата пяна покри главата му. Опита да изплува над нея, за да поеме въздух, ала не успя. Тя го покриваше, задушаваше го. И той, ще не ще, се върна на скалата, възседнал една вълна. Прецени начаса какво трябва да стори. Още от брега захапа цевта. С нея вече можеше да достигне въздуха над пяната.

Това беше най-трудното, да премине прибоя, който ревеше като Сцила и Харибда, подмяташе го високо върху кристалните си зъбери и заплашваше всеки миг да го запокити върху озъбените рифове, върху гигантския трошляк на брега.

Дълго се бори Аридей със стихията, докато най-сетне разбра, че задушаващата пяна е останала назад. Без дихателната тръба не би могъл да я преодолее. Вълните продължаваха да прииждат насреща му с неотслабваща сила, ала тук те не бяха така разбъркани и безредни. Вече знаеше какво може да очаква от тях всеки миг, знаеше кога кристалният хълм ще го повдигне върху хладните си плещи, кога ревящият му гребен ще профучи над главата му и кога ще го отпусне надолу по задния си склон, замрежен от бялата пенеста дантела. Пък и цевта му служеше по-добре, водата не преливаше тъй често през отвора й, не пълнеше устата му. И не ставаше нужда да я издухва обратно като делфин.

Когато наближи първата триера, слънцето вече бе опряло в кръгозора и ту потъваше зад гребена на идващата вълна, ту отскачаше над нея като огнено кълбо.

„Кръгът и кълбото са съвършените форми“. Тази мисъл на Питагор Аридей бе научил още в гимназиона230. И по някаква необяснима връзка си я бе припомнил тъкмо сега, когато му бе хрумнало, че вижда за последен път слънцето. „Затова земята трябва да бъде кълбо, като слънцето, и да се движи в кръг около средищния огън. Защото само огънят е най-достоен да бъде в средоточието“. Може би за последен път Аридей поглеждаше към съвършенството. Утре щеше да се озове в Тартара231, на брега на Стикс232. В царството на сенките, без слънце, без светлина…

Колко по-щастливи умират траките, чиито задгробни селения са сред облаците и светлината!

Върху потъмнелите склонове на вълните като разлюлени от земетръс смарагдови хълмове лудуваха с ослепителни отблясъци огнените отражения на слънцето.

Аридей се скри напълно под водата, захапал здраво цевта и спазил повече по усет посоката към набелязания кораб. Под него, в размазаната синева, прорязвана от разноцветните оттенъци на вълните, не се мярваше ни риба, ни медуза. Морските обитатели бяха потънали на спокойствие в дълбините.