Тя изпи няколко глътки от отвара на котешко биле. Трябваше да се успокои, да укроти треперенето на цялото си тяло, да се представи на врага си такава, каквато подобава — безстрастна и безучастна проводница на божествената воля. Зашепна молитви към Дионис, към сина му Орфей, към майката на Орфей — музата Калиопа Сладкогласната. Към деветте музи и майка им Мнемозина. Все тракийски божества, присвоени от гърците.
Тогава чу тропота на телохранителите, които претърсваха храма. Добре, че не позволи на Аридея да се скрие някъде. Щяха да го намерят, щяха да го съсекат на място.
После всичко утихна. Няколко тежки стъпки спряха пред жертвеника. Лизимах бе дошъл. Ето, вече принасяше жертвата. Тя долови и забързаните стъпки на жреца. Идваше и нейният ред.
Без да изчака повикването, прорицателката се заизкачва по стръмната стълба. По навик, безшумно като сянка, застана на мястото си.
Сама се учуди на овладения глас.
— Кажи, Лизимахе, какво мъчи душата ти?
Чу тежкото му дишане. Нямаше нужда от очи, за да разбере, че отмъщението й се сбъдваше; че отровата на пръстена вече действуваше. Представяше си го как изглежда — пребледнял, с трескав поглед, с разтреперани пръсти, изгубил досегашната си увереност. Външно все същият Лизимах, а вътрешно — съвсем друг.
— Видях лош сън — изпъшка базилевсът.
И млъкна.
Орития го изчака търпеливо. И тъй като той не продължи, сама го попита:
— Какъв сън?
— Аз… — трепна той. — Какво исках наистина?
Тя едва сдържа радостта си. Той вече забравяше, почваше да забравя! Значи, наистина отровата беше проникнала у него. Може би по-бавно, по-слабо от някога, но действуваше.
— Сънувал си лош сън, базилевсе — подсети го сляпата.
Лизимах задиша още по-учестено.
— И съм болен. Нещо има не в ред. Треска. Понякога унес. Затова реших да те подиря. И Базилевсът някога така…
Винаги в разговорите със себе си, в мисълта си той не можеше да нарече Александра с друго име. За пръв път сега го нарече гласно така.
— Базилевсът вярваше на гадатели, на ясновидци. И елини, и халдейци. Във всичко виждаше знамение. Тъй разправяше той — когато се раждал, върху покрива на двореца кацнали два орела. А като станал цар, статуята на Орфей в Либерта, изсечена от кипарис, се обляла в пот. И гадателите предрекли, че на поетите предстои да се потят много, за да опишат бъдещите му подвизи. Една жрица в прорицалището на бесите му предсказала слава на бог…
Орития неволно се подпря в жертвеника. Споменът на загатнатата среща изникна като жив пред мъртвия й поглед, сякаш в гърдите я блъсна нажежена скала. Тогава… Тогава сърцето й беше младо, преляло от любов. И пред нея стоеше самият Александър.
Калон кагатон! Мечтата на елина. Красив и добър. Здрав дух в здраво тяло. Такъв беше Александър: равен на бог физически, богоравен и по дух. Ала боговете не понасят тези, които искат да се мерят с тях, да ги достигнат. Калокагатията е гибелна за обикновените смъртни.
А него го нямаше вече. Сега срещу една съсухрена старица със сърце, сгърчено от злоба, стоеше един омразен стар базилевс, който беше виновен за всичките й нещастия. И тя вместо да скочи отгоре му и да му издере с нокти очите, трябваше да разговаря с него, да го утешава, да криви душата си.
Едва чуваше думите му:
— Тръгвахме срещу Дарий. Тъй ни казаха тогава. Избликнал горещ извор и изригнал каменна плоча. На нея пишело, че Базилевсът ще срази персите. Сам я видях… После пак — при битката с Дарий над главата му кръжеше орел. Базилевсът вярваше, че той му е предрекъл победата… А преди да влезем във Вавилон, ни пресрещнаха халдейските жреци. Предизвестиха го да не влиза в града. Защото там го очаква нещастие. И той за пръв път не се вслуша в предсказание…
Орития хапеше устни. Уви, не пророчеството на халдейците го бе убило, а нейната отрова. Уби го тя. Уби го, без да знае това и самият Лизимах, който не й позволи да го предупреди.
Посетителят повиши глас:
— Кажи, Орития! Изтълкувай ми волята на безсмъртните! Предпази ме от гнева им! Както боговете бдяха над Базилевса!
Орития неволно промълви:
— Не се сравнявай с Александра! Ти си сянка на Александра.
Лизимах трепна. Не можа да чуе всичко, не можа да го схване веднага.
Иззад олтара бликна жертвеният дим, обгърна изправената жрица, която мълвеше своите молитви.
— Разправи ми съня си! — подкани го Орития.
И Лизимах отвърна:
— Над главата ми летеше гарван. Той си откъсна главата и я понесе с нокти над полето. Кажи ми, Орития, какво означава това? Предскажи ми бъдещето!
Вече замаяна, през упойващия дим жрицата отговори:
— Както си живял, тъй и ще си идеш.
— Славно ли? — не сдържа въпроса си базилевсът.
Тя отвърна веднага:
— Ти си сянка на славата.
Лизимах стисна юмрук, не свикнал да разговарят така с него. Не беше ходил при оракул преди това, та да знае, че пред оракула мълчат всички: и роби, и базилевси.
— Много си дръзка! — възкликна той.
Сляпата отвърна:
— През устата ми говори Вечният, Възкръсващият и Възкресяващият.