Отровният пръстен

Лизимах преглътна и тоя отговор. Нямаше друг, който да му изтълкува кошмара. А той не му даваше покой оттогава. Такъв сън — и то тъкмо преди похода. Тъкмо сега, когато усещаше странни неща, друг път неусещани; когато ведно с телесната слабост, непозната до днес, се прибавяше и някаква духовна слабост — колебание, неувереност, боязън. И краткотрайни притъмнявания на паметта, обезличаване на спомени.

Орития шепнеше несвързани думи, люлееше се диво, сякаш се задушаваше в упойващия дим.

И ето, разперила ръце, тя почти изкрещя:

— Аз виждам… Много кръв… Гарванът е лаком за леш. Собствената му лакомия ще го унищожи… Сам ще откъсне главата си…

В смутената му душа тя целеше да влее нов смут, да я разколебае пред решителното сражение. Знаеше, не би го накарала да се откаже от замисления поход. Пословична беше упоритостта му. Затова трябваше да разклати вярата му в успеха. И продължи прегракнало:

— Кръв… Отвъд голямата река… Червена от кръв… И голяма победа… И страшно поражение…

— За кого? — не можа да сдържи въпроса си Лизимах.

Не дочака отговора. С вик на ужас сляпата се свлече безчувствена на пода. Тоя път наистина припадна. Изгубила всички сили от страшното напрежение при срещата с врага си…

Когато се събуди, Орития опипа пода под себе си. Къде се намираше? Това не беше нейната килия, а някаква дупка, издълбана в скалите, която вонеше на мухъл.

Усети, че над главата й се бе привел самият базилевс.

— Сега слушай ти! — рече й той.

В гласа му вече не личеше предишната слабост; неувереността и уплахата пред бъдещето. Види се, пристъпът му бе преминал. И той отново бе станал предишният силен и самонадеян владетел. Види се, отслабнала бе отровата на пръстена; даваше отдих, позволяваше на тялото да се бори с нея, да надделява понякога.

— Слушай какво ще ти кажа пък аз! Пред мен не минават такива пророчества като пред Крез!

Орития знаеше по-добре от него историята на баснословно богатия Крез. Преди да започне войната против Кир, персийския цар, Крез бе поискал съвет от оракула в Делфи. И Пития217 му бе отговорила: „Едно голямо царство ще загине“. Помислил, тъй както му се искаше, че това царство е персийското, Крез бе започнал войната, в която бе загубил всичко. Едва тогава бе прозрял, че оракулът не бе уточнил кое именно царство ще загине.

— Аз не помня — отвърна тихо Орития — какво съм говорила в прорицалището. Затова не разбирам намека ти.

Лизимах натърти:

— Затворена си в подземието ми. И само аз знам къде си. Само аз имам ключа на тъмницата. Оставил съм ти вода и храна за няколко месеца. Сега тръгвам на война. Ако си предсказала вярно, значи аз ще победя. Тогава ще се върна. И ще те пусна. Нещо повече — ще те наградя богато.

— Аз награда не ща!

Гласът на базилевса стана заплашителен и зъл:

— Излъгала ли си ме, загубя ли и не се върна, знаеш какво те очаква. Няма кой да ти отвори. Тогава във всички случаи ще заслужаваш смърт: ако си го сторила умишлено, значи си зложелателка; дори да е неволно — това значи, че не си никакъв оракул. Лъжкинята да не лъже повече…

Обърна се и излезе. Ключалката щракна подире му.

Отмъщението на Аридей

От стената на Тиризис218, сякаш от небесните висини, Аридей гледаше с втренчени, омагьосани очи просналата се от кръгозор до кръгозор морска шир, по която пъплеха дълги прави вълни като неизброима конна рат с разпенени бели гриви. Една след друга, на равни междини те извираха от безкрая на юг като фалангите на воините безсмъртници, в които на мястото на всеки загинал веднага застава друг от частите за попълнение и фалангата никога не оредява, а настъпва бавно, уверено, неотклонно.

Когато духнеше източният Евър или Борей — Скитянинът, обикновено най-бурни в тая част на Понта, корабите се укриваха в Западния залив, където беше и истинският пристан на Тиризис. Задухаше ли понякога от запад Зефирът, моряците се гушеха в по-неудобния, Източния залив. Когато пък, съвсем изрядко, завееше Нот — Южнякът, Тиризис не даваше никаква защита от вълните, които нахлуваха дълбоко и в двата му залива. Тогава цялото крайбрежие кипваше в пяна. Така и днес. Вълните настъпваха срещу брега и срещнали острието на носа, се разкъсваха в подводните му рифове като в каменен таран219. Изригваха вулкани от бели пръски и после, сякаш неусетили нищо, със същия устрем продължаваха, макар и разцепени на две, всяка по своя път, огризвайки стръмните му стени, обливайки ги с водопади от пяна.

На Тиризис рядко стихва вятърът. Затова там няма прашуляци, както в степта на север, затова не се задържат мухи и буболечки. Ала сега Нот, жарък и сух, сякаш дошъл не от морето, а направо от Либийските пустини, фучеше, ревеше, заканваше се злобно. Отскоро задуха той, дълго след като се разбунтува морето, ала оттогава все се усилваше, напираше с бесни пристъпи, сякаш се заканваше да събори не само покривите, а и стените на града. И с всеки нов порив надигаше все по-високи, по-запенени талази, които се тръшкаха с все по-неудържимо настървение в скалистия бряг.