Отровният пръстен

Закъснели да се измъкнат навреме, та да се укрият в някой друг залив, по-закътан от Тиризкия, в Одесос или Калатис220, върху разлудуваното море се подмятаха двадесетина триери и още толкова нави и бързоподвижни миопарони221. Навархът222 Исократ все пак бе сварил да предаде заповедите си и триерарсите — корабните капитани, бяха развърнали корабите си с тараните срещу вълните, закрепили ги за дъното с всичките им котви. Бяха изтеглили веслата да не се натрошат при случайно сближаване, нагънали платната, прибрали тентовете и всичко, което би могло да стане жертва на вятъра.

Към тях гледаше сега Аридей, изучаваше ги повече от час. И никой, дори омотаният в химатия223 си часовой, укрит на завет в една чупка на стената, не би могъл да подозре защо тоя човек се е взрял в морето в такова време, когато другите и носа си не показват навън.

Знаеше Аридей. От това, що успееше да забележи сега, щеше да зависи успехът на цялото му начинание. Съзнаваше, че сам, със своите сили, не би успял да се справи с цялата флота. Нужен му беше добре изпипан план — тактика, с която да разбърка строя на корабите, та да ги сблъска едни с други. Такава задача си поставяше той — да освободи от задържащите котви първата корабна редица, тая, откъм морето. После вълните щяха да довършат започнатото от него. До тая редица трябваше да се добере незабелязан. Наистина той щеше да плува под вода с цев в уста. Така Скилас и Хидна224 изминали няколко десетки стадии225, за да достигнат неусетени закотвената в залива на Артемизиум персийска флота. Щом като го бяха сторили други хора, защо да не го стореше и Аридей, който не беше по-стар от Скилас.

Все имаше някаква надежда да се примъкне дотам клетникът, да отмъсти, преди да потъне във водите на Лета, от която пият сенките на умрелите, за да забравят земния си живот.

Сега все още нямаше това право, нямаше право да забрави. Колко ли дни бяха минали оттогава, седмици ли, години ли, векове ли? Ала мъката му все не стихваше. Наопаки, усилваше се, разгаряше се като раздухвано ковашко огнище при всяко споменаване името на Лизимах, при всяка среща с него, с натрапените от него архонти, с всеки негов войскар. Как можеше да забрави; не да прости, само да забрави това, което разби живота му, което отне светлината от очите му. Как можеше да забрави тия два дни, сякаш два века, когато детето му — едва станало мъж, се гърчеше разпънато с гвоздеи върху вратата на бащиния си дом? Колко пъти се бе втурвал към него да накваси с вода устните му или пък да сложи край на мъките му с един удар на ножа. Ала стражите го пресрещаха начаса с дръжките на копията си, с ритници и го връщаха назад да скимти и той като псе, докато мъката прелееше отново и отново го запокитеше срещу мъчителите в нов напразен опит. Заповед, строга заповед беше издал Лизимах и кой смееше да я престъпи — за пример и назидание трябваше да умре в мъки Хефестий, та да не би друг тиризиец да направи опит за подражание. На втория ден привечер издъхна Хефестий, на двадесет разкрача от баща си. Аридей не можа да се приближи до него и в тоя последен час, да го целуне, да погали косите му. Само трупа дадоха на бащата. Само тая милост не му отказаха като на почтен гражданин, а не някакъв безроден варварин. И го погреба Аридей. Ей там, в некропола, в началото на провлака. Оттук се виждаше ясно белналият се надгробен камък, върху който бе издълбал само няколко думи: „Хефестий — умрял, преди да е живял.“ Струваше му се, че синът му се надига от гроба, простира към него ръка и го заклина: „Отмъсти за мен!“

От какво ли можеше да се бои повече Аридей. Вече нямаше нищо за губене. Беше по-силен от смъртта и от природата. Когато Александър запитал Диоген какво желае, философът отвърнал гордо: „Нямам никакво желание. По-силен съм от природата. Желанието ми сега е да се отместиш, та да не ми закриваш слънцето.“

Аридей стана. Опирайки се в стената, за да не го отнесе бурята, той слезе в града, притича до в къщи, за да вземе това, което му трябваше, омотано в овчи мех, после прекоси опустелите улички и излезе през Малката порта, покрай скритите на завет стражи. Слезе към морето по най-пряката пътечка, като се удържаше с ръце в израслите отстрани лаврови храсти. Елините ги бяха разсадили по цялото Понтийско крайбрежие. За да могат и тук да вият от тях венци за най-достойните… И Хефестий мечтаеше за лавров венец. Тъкмо беше написал първата си поема.

Трудностите почнаха още от началото. Върху плоските камъни, в които връхлитаха с грохот запенените водни грамади, бяха налягали десетина голи момчета, за да ги обливат морските пръски. Ясно, не можеше оттук. Щяха да го видят, да вдигнат врява. Не можеше и надясно. Нататък бяха пристанът, кръчмите, работилниците, търговските складове, рибарските къщи.