Отвъд

Свърнахме от пътя си и оставихме Омар бен Садек да ни води към въпросното място, което достигнахме след три четвърти час. Камилите още лежаха така, както се бяха тръшнали от изтощение. Гърбиците им се бяха стопили и не се забелязваше ни най-малкото преживящо движение на устните. Петимата мъже клечаха в тесен кръг, в чиято среда беше изправен в седящо положение все още забуленият мъртвец. Крепяха го забучените в земята дългоцевни пушки. Мъжете се молеха високо. Като ни видяха да приближаваме, прекъснаха и изричащият молитвата, която другите изречение след изречение повтаряха след него, каза повече заповедно отколкото умолително:

— Виждам, че имате вода и суха царевична шума. Дайте на камилите ни да пият и ядат и ни оставете няколко пълни меха! А после не ни смущавайте повече в молитвата за този, когото Аллах повика при себе си!

Изключително скромно от страна на този мъж! Тук, където фуражът и още повече водата, бяха толкова скъпоценни, трябвало най-напред да напоим и заситим животните му и после да му предоставим няколко пълни меха, без да дочакаме думица на благодарност, тъй като ни бе дал разпореждането незабавно да си продължим ездата! Ръката на Халеф трепна към камшика от хипопотамска кожа, който постоянно му висеше на пояса. Но аз го възпрях с ръка и му прошепнах:

— Тук се намираш сред горди, отмъстителни араби, а не при робските феллахи, над които можеш да размахаш камшика, без да се наложи по-късно кърваво да заплатиш за деянието си.

— Кажи тогава какво ще правиш!

— Ще дадем на камилите вода и шума, няма защо клетите животни да страдат заради безсрамието на господарите си.

— А те?

— Няма да получат повече вода, освен ако не помолят учтиво Оставаме да бивакуваме тук.

— Тук? При тези диванета? Хамдулиллах (Слава на Аллах), задето ти внуши тази скъпоценна мисъл! Защото ако останем при тях, ще преживеем нещо, но и те също!

— Ние и бездруго нямаше да можем да продължим, защото скоро ще настане нощ, а и понеже тук така или иначе ще изгубим известно време, считам за най-добре да се разположим още сега. Дай на хората си необходимите заповеди!

Тъй като с нас имаше хаддедихни, нямаше нужда да се грижа за нищо. Слязох от хеджин, посочих мястото, на което да бъде постлан килимът ми, и отидох после да помилвам жребеца си ида му дам да изхрупа няколко фурми. Асил беше свикнал на това внимание от моя страна. След това се нагласих удобно на килима.

Преднамерено седнах в близост срещу изричащия молитвата непознат, когото Омар бен Садек бе назовал „стария“. Той имаше лукаво лице. „Младият“ седеше до него и толкова му приличаше, че нямаше как да не го сметна за негов син. В очите му имаше нещо непостоянно, неспокойно, несигурно. Другите трима нямаха нищо отличително, което да заслужава специално споменаване. Общото за всички беше голямата немощ. Като че ли бяхме дошли точно навреме да ги спасим от жадна смърт. Личеше си, че дългата, гласна молитва ги затрудняваше. Защо ли не си мълчаха, след като тази литания в крайна сметка не беше нужна? Гласът на стария звучеше глухо и с морно треперене:

„О, ти, който сред всички създания на Твореца почитан си най-много29

, при настъпване на събитието, което нас всички сполетява30, при никого подслон не ще намеря, освен при теб самия.“

Другите повториха молитвените думи след Стария. После той продължи: