Отвъд

— Сихди, не бива да приемаш така нещата. Аз те познавам и зная, че тъкмо ти притежаваш толкова много разум, че ще стигне за десет души и ще артише. Най-малко съм искал да те оскърбя.

— Е, щом притежавам такова значително количество разум, значи съм също способен да преценя правилно нашите железници. Предполагам, че си поговорил с Ханнех по тоя въпрос?

— Да.

— Тя какво каза?

— Сихди, почти не мога да повторя какво чух от устата на моята Ханнех, ама тя все пак си е олицетворение на всичката женска мъдрост. Просто казано, тя ти даде право.

— Така си и помислих.

— Наистина ли? Помислил ли си го? А аз не си го помислих.

— Излиза, че аз познавам по-добре от теб твоята Ханнех. Тя не иска, както други жени от Ориента, да бъде само една безволева кукла на своя мъж, която той не показва пред други хора.

— Кукла! Странно! Съвсем същото каза и тя. Попита ме дали била само моя ла’абе22 или кукла, която никой не бива да вижда освен мен. Да, представи си, тя ме заплаши, че след нашето завръщане ще издигне една мъжка шатра, селямлък, и ще ме запре в нея, та да не можела да ме зяпа никоя друга жена. Сетне заговори даже за „жалките харемски порядки“, които били непростимо оскърбление за всички жени.

— Тук тя има право.

— Има право? Сихди, искаш Ханнех да се възбунтува срещу мен?

— Не, само й давам право. Какво ще прави, си е нейна работа.

— Понеже това за оскърблението на жените не го разбрах, тя ми го обясни.

— И тогава го схвана?

— Ти май пак всичко отнапред знаеш, още преди да съм го казал. Та и това е вярно. Ханнех, най-красивото цвете в градината на моето щастие и блаженство, има особен начин на обясняване. Изтъкна все такива причини, на които не можеш се противопостави. И сега също ми приведе два примера, с които така ме надви, че наистина не знаех какво повече да кажа.

— Мога ли да науча какви бяха тези примери?

— За розата и речина фена23 представи си!

Неволно се разсмях при това крепко сравнение на добрата Ханнех. Той бързо подметна:

— Защо се хилиш? Да не би на мен? Не съм виновен аз, че Ханнех, блаженството на моите очи, се сети баш за тая воняща речина фена! Тя ме попита дали човек може да покаже на някого роза и аз трябваше да отговоря утвърдително. След това поиска да знае дали вежливостта позволява да тикнеш под носа на някого стрък речина фена и аз отвърнах отрицателно. Едва го бях сторил и тя ме упрекна, че съм се отнасял с нея не като с ухана роза, а като с вонлива речина фена. Ханнех заяви, че жените в Ориента били загръщани от техните мъже точно тъй, както човек затуля речина фена, та никой нос да не бъде оскърбен от нея. Това било най-голямата обида, която можело да има. Тая работа трябвало да се промени, защото такова унижение на женския пол повече не можело да се търпи. Казвам ти, в гнева си тя поиска тия тренове и локомотиви да дойдели и при нас. Ханнех нямало да позволи повече да бъде третирана като речина фена, а щяла да седне във вагона като жените на западните страни, които имали еднакви права с мъжете. Представи си, права! Моята Ханнех, най-нежната, най-търпеливата от всички достойни за обич жени, говори за права, за равни права с мъжете! Какво ще излезе от цялата работа, ако жените станат така невъздържан и както се случи това сега.

— Невъздържани? Може би си мислиш, че тогава ще се нахвърлят върху нас като диви зверове, за да ни излапат?

— Не, не бива да приказваш веднага за най-лошото. Но аз съм на мнение, че човек трябва да им очертае много тесни граници.

— Какви граници например?

— На жените трябва да се забрани да излизат по мръкнало!

— Хубаво, по-нататък!

— Трябва да избягват да остават насаме с мъж, който не е техният.

— Това с пълна сериозност ли го казваш?

— Ами как! В тия работи аз от майтап не разбирам. Срещу жена, която пристъпва тези закони, човек трябва да се държи както падишахът със своя харем.

— Как?

— Той отрежда такива жени да бъдат вързани в чувал и хвърлени в морето.

— Драги Халеф, на теб дали не ти се намира подобен чувал?

— Не.

— Много жалко!

— Защо?

— Щяхме да пъхнем твоята Ханнех в един такъв чувал и да я хвърлим в първия срещнат кладенец.

— Моята Ханнех? Най-необходимата необходимост за щастието на моя земен живот? — удиви се Халеф. — Защо! Кажи бързо защо!

— Защото е нарушила и двата закона, които преди малко състави.

— Ти се майтапиш, сихди, майтапиш се!

— Не. Аз съм свидетел, че го стори.

— Сихди, не ме прави нещастен! Моята Ханнех да е била насаме с друг мъж?

— Да, даже в дълбока тъмнина, при новолуние, зад шатрите на вашия бивак.

— Ще умра от мъка, макар да считам за напълно невъзможно да е извършила това най-голямо от всички престъпления. Но ти го казваш, сихди, ти, моят пръв и най-добър приятел, а ти няма да ми съобщиш такова нещо, без да можеш да го докажеш.

— Вече ти казах, че бях свидетел, а сега те уведомявам, че има и втори свидетел.

— Кой е той? Казвай бързо! Ще го затрия тоя келеш, дето си е мълчал пред мен.

— Това би било самоубийство, драги Халеф.

— Само…?

— Да, защото ти самият си този свидетел.

— Сихди, ставаш ми все по-непонятен.