Отвъд

Малко преди потеглянето ни Халеф не можа да устои на настойчивите молби на своя син да вземе един кон и за него. За Кара беше определена великолепната бяла кобила Кавама21 — внучка на прочутата бяла кобила на Мохамед Емин, някогашния шейх на хаддедихните.

Когато се намирахме вече на път, представлявахме, заедно с камилите, които трябваше да носят водните мехове и другите необходими неща, една приятна за окото група. Дори и при камилите расовите екземпляри изглеждат различно от обикновените, преуморени животни. Във връзка с това искам да направя забележката, че не е вярно твърдението, че камилата може да жадува повече от седмица и се е случвало пътникът през пустинята да се спаси от смърт, като намушка някоя камила и се напие с намиращата в стомаха й вода. Истина е, че камилата не е взискателна към храната и се задоволява с тръни и разни бодливи растения, които никой кон не би ял. Тя и в това отношение се показва годно за пустинята животно. После поради големия си стомах може да поеме необикновено голямо количество вода, което да й стигне за по-дълго отколкото при коня. Но още на втория ден ожаднява, на третия силите й отслабват, а на четвъртия грохва, ако трябва да носи товар. Зависи също и какви постижения се искат от нея. А че водата от стомаха е годна за пиене, е също така стара, необоснована приказка. Виждал съм да колят камили малко след поене. Месото е добро за ядене. Но само два часа след водопоя стомашната вода има вида на урина и един направо противен мирис на стомах. После бързо се сгъстява и потъмнява и след кратко време има вонята на течен тор. Аз и в крайна нужда не бих пил от нея, защото съм убеден, че от тази торна течност ще умра по-скоро отколкото от жажда. За съжаление всички тези стари и, както изглежда, неизкореними басни и до днес продължават да се разпространяват в много книги.

В действителност пътят ни трябваше да мине през Ефрат при Хит и после в права линия през пустинята към Ел Джуф и оттам към Хаил, главното селище на Джебел Шаммар. Една по-южна линия тръгва от Хилле, заобикаля езерото Неджеф и се насочва по-късно през Джебел Дахарах към Хамил. Ние се придържахме по средата между двете, минахме далеч край Джебел Дахарах и се устремихме към прочутата Вади Румем. „Вади“ означава „речно корито“ и според местните условия може да има значение на течаща вода или на пресъхнала лъжчина.

Тук, южно от Джебел Дахарах, проведох с Халеф — двамата яздехме напред — споменатия в началото на тази глава разговор относно европейските железници. Аз нееднократно му бях разказвал, както за много други наши организации, също за железниците ни, бях му ги описвал и подробно обяснявал каква благодат носят и че никак не са за пренебрегване. За да стана по-ясен го бях препратил с пример към конските трамваи, които беше внедрил в Багдад така необосновано недооценяваният Мидхат паша, но всичко беше напразно. Халеф, този иначе толкова умен и проникновен дребен мъж, не можеше да излезе от своя кръгозор и смяташе всичко, което не се съгласуваше с неговите навици и опит, за осъдително и непрактично. Така днес на неговата ориенталска съвест се струваше направо грях, че при нас е разрешено във вагоните да сядат един до друг представители на двата пола. Та нали това бе престъпление спрямо най-старото харемско правило. Работата сама по себе си осъждаше, без това да го довежда до възбуда, но че аз я одобрявах и самият бях участвал в това прегрешение, ето кое предизвика неговия гняв и го прогони от мен.

Спокойно го оставих да отиде при своята Ханнех, на която сега изливаше сърцето си. Тя му оправи разместената чалма. Когато се обърнах отново, видях, че той яздеше редом с тахтиревана и настоятелно разговаряше с нея. Жестовете му бяха много оживени. Изглежда, трябваше да защитава своето становище. От това можеше да се приеме, че Ханнех говореше в моя полза. След известно време той отново насочи своята хеджин до страната ми, но още не казваше нищо. Конското евангелие, което ми беше теглил преди малко, беше толкова крепко, че сега не му беше лесно отново да възприеме радушния тон. Прокашля се, прочисти си гърлото още веднъж и на края подхвана:

— Сихди, ти изглеждаш вглъбен в мисли. Бива ли да узная какви са те?

— Мислех си за неблагонадеждността на приятелството.

— Това за мен ли се отнася?

— Да.

— Моето приятелство не е неблагонадеждно, но не може да живее при вас край коли, в които седят заедно жени, момичета и чужди мъже. Най-лошото е, че и ти самият си седял с тях.

— Мислиш, че това ми е навредило?

— На теб? О, не, определено не!

— Или на жените и момичетата?

— На тях? Определено също не, защото ти си един знатен ефенди, който много добре знае как да се държи.

— Е, щом това не е навредило нито на тях, нито на мен, защо тогава се гневиш?

— Защото… хм, а!… защото не е прилично.

— Кой го твърди?

— Всеки разумен мъж.

— Тъй ли? Аз обаче твърдя противното, следователно съм неразумен човек. Благодаря ти, Халеф!