Отвъд

— Това твърдение е ужасяващо вярно! Когато помислих за Везните на справедливостта, веднага стоях пред тях. Знаех също че при мен се намират много души, но не можех да ги видя, защото моята душа си имаше работа само със себе си, нейните мисли, чувства и действия бяха заедно с нея едно цяло. Освен нея нямаше нищо, само нейният минал живот. Но и този живот отново беше пак тя самата. Той не беше извън нея, в миналото, а тя беше същината на всичко, което бе извършила, мислила и възприемала. Както морето е сумата от всички неизброими капки, които са се влели в него, така бе и с моята душа. Ручейчетата, потоците, малките и големите реки бяха часовете, дните, седмиците и годините на моя живот. Водата в тях бяха стичащите се към проверката безбройни капки на моите подбуди, решения и изпълнения, а самото голямо море беше моята душа, в която всяка отделна капка оживяваше и проявяваше своята значимост. Това познание не ставаше с очите, ушите, чувствата, защото аз не стоях извън себе си, и все пак го знаех, схващах, защото всичко това бях аз самият. Не мога да ви кажа, да го опиша, липсват ми подходящите думи. И докато опитвам напразно да го предам, поставям казаното сега в противоречие с предишното. Тази неяснота я нямаше пред Везните. Там владееше яснота, за която изразът „до ужас“ е твърде слаб да се употреби. Знаех всяка дума, която бях изрекъл в моя живот, независимо дали е била полезна, вредна или без значение. Но квалификацията „без значение“ е земна, пред Везните на справедливостта нищо не е без значение. Никоя сричка не остава без въздействие, защото е неразкъсваемо свързана с една цялост. Знаех всичко, което бях извършил, защото нищо не бе забравено, защото забравяне изобщо няма. Онова, което ние наричаме „забравяне“, е само временно изчезване на отделното от цялото, от сумата, но после, когато това цяло стане открито в мига на проверката, изчезналото се появява отново в целостта. Де да имаше език, с който да мога да ви направя понятно всичко, случило се между изстрела и събуждането ми в мен и с мен. Сега то и в мен самия вече започна да се губи. Ето защо не бива да се занимаваме преди туй с нищо друго и, ефенди, не бива да преглеждаш раната ми, докато все още мога да говоря добре. Искам без отлагане да ви преведа от Мястото на пресяването дотук. С всеки изминат миг нещата все повече се заличават.

Кхутаб ага говореше на паузи. Сега си почина по-дълго. Ние бяхме безмълвни, защото всеки от нас имаше чувството, че думите биха смутили хода на неговите мисли.

Когато се посъвзе, започна отново: