Отвъд

Слушах агата с такова напрегнато внимание, че ми трябваше време да се опомня, преди да откликна на подканата. По моя молба той легна назад, после разкопчах персийската дреха в квемиса128 и… не съумях да потисна един възглас на изумление. Нямаше никаква рана, гърдите бяха невредими! Видях само едно тъмно петно с неправилна форма, което навяваше заключение за силен натиск или удар. Какво чудо! Единственото възможно обяснение беше върху гърдите да се е намирал някакъв предмет, който е задържал куршума. Посегнах към разтворената дреха и напипах в джоба четвъртит предмет. Извадих го.

— Какво търсиш? — попита персиецът учудено. — Това е моят „Арпба бешайир“, който винаги прибирам в чантата на седлото. Днес, когато прочетох писаното за любовта, го пъхнах в джоба на дрехата си. Защо го сторих, не зная, просто така ми хрумна.

— Но аз зная. Твоят ангел-хранител ти е внушил тази мисъл. Книгата ти е спасила живота.

— Как?… Спасила ми е живота?

— Да, стани и я разгледай! Не е необходимо да оставаш легнал, ти не си ранен. Болката, която чувстваш на гърдите, е всичко, останало от изстрела.

Думите ми предизвикаха всеобщо удивление. Джафар мирза бе дал да подвържат малката книжка с метал и бе поискал да му направят една сребърна лента за отбелязване на мястото, докъдето е стигнал. Книгата беше пъхната в джоба обратно, имам предвид с началната страница129 откъм тялото на баш насир, и зарядът бе улучил задния метален лист на подвързията. Понеже беше тънък, не бе оказал достатъчна съпротива на куршума и той бе проникнал в страниците, докато го задържала лентата за отбелязване. И сега стоеше там, не сплескан, а само малко подбит. Изстрелът явно не е имал голяма сила. Както после се установи, пищовът беше стара изработка, а и барутът вероятно не е струвал много. Намаленият от книгата удар не е бил достатъчно силен да счупи някое ребро. Беше болезнен, разбира се, персиецът страда още дълго време.

Книгата тръгна от ръка на ръка, всеки искаше внимателно да я огледа. Когато това стана, поисках да ми я върнат. Отгърнах на страницата, където бе сложена лентата. Каква воля на Провидението! Куршумът беше преминал почти през цялата книга, защото лентата бе пъхната доста напред, а именно — проповедта в планината, пета глава на Матея. Изкривеният ръб на метала се бе врязал леко в листа и това бе последното видимо въздействие на изстрела върху книгата. И къде се намираше това място? Поднесох го на персиеца и помолих:

— Прочети!

— Това е същото, което прочетох сутринта: „Но Аз ви казвам: Любете враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тези, които ви ненавиждат, и молете се на тия, които ви правят пакост и ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.“ Тук сложих лентата.

— И какво виждаш тук, точно до тези две строфи?

— Една малка дупчица, вероятно от препънатата лента.

— Да, но за мен тя е нещо повече. Също за теб трябва да означава нещо повече.

— Какво?

— Сутринта те споходила мисълта, че сме били прекалено добри с нашите врагове, и за да придадеш сила на своята слабост, си отгърнал и прочел това място. А тук стои повелята: „Любете враговете си!“ Преди малко разказа, че ангелът желае целият ти по-нататъшен живот да бъде като последния изминал тук ден. И не ти ли каза подчертано ясно, че Любовта те е предпазила?

— Да, това бяха прощалните му думи.

— Е, стремежът към повелята за любовта към враговете ти е дал тази книга в ръката. От подчинение към тази повеля си отгърнал на това място и си сложил лентата за отбелязване. Точно дотук е проникнал куршумът. При думата „любов“ е изгубил силата си. Случайност ли е това?

— Аллах, Аллах! Не, определено не!

— И аз мисля така. И сега се сещам за думите, които ти казах за Евангелието, малко преди да бъдеш прострелян. Можеш ли да си ги спомниш?

— Не.

— Аз те уверих, че Бог, който изисква от теб любов към враговете, има и силата да те спаси чрез тази любов. Казах ти, че Неговото Евангелие е здрава опора и закрила дори в най-голяма смъртна опасност — може би помощта е по-близо до теб, отколкото си мислиш.

— Да, това е странно, ефенди.

— Не само странно. Аз говорих за закрилата на Евангелието, без понятие да имам, че тази книга е пъхната във вътрешния ти джоб. И към това се добавя още повече. Припомни си само! Когато каза, че Отвъд ще ме помолиш за прошка, аз ти отвърнах, че вече съм ти простил, и прибавих, че Божията ръка може да те спаси и в последния миг и да отклони куршума.

— Спомням си. Да, така каза.