Отвъд

— Или трябва да се смятаме за пророци — продължих аз, или да храним убеждението, че се намираме под едно вселюбещо и всезнаещо водителство, което превръща за нас гибелта в благополучие, нещастието в щастие. И понеже не можем да си присвоим дарбата на прорицатели, за нас е възможно само второто предположение. Тук стоим на място, което никога няма да забравим, на мястото на едно събитие, което е от особена важност не само за нашия приятел Кхутаб ага, но и за всички нас. Тук ние отново преживяхме едно кияме, едно възкресение от мъртвите. Нека то не само насочи вниманието ни към някогашното възкресение от физическата смърт, но още сега да ни събуди за възкресение, за едно пробуждане от всичко, което лежи мъртво и безполезно в нас, едно съживяване особено за любовта, дадена ни да я излъчваме към всеки, приятел или враг, който влезе в съприкосновение с нас. Вие чухте чрез устата на баш насир думите на неговия ангел, който каза, че това е пътят към ведрата светлина, към истинския живот и блажеността. И нека в този смисъл седнем сега заедно да проведем съд над тези, които се провиниха толкова тежко спрямо нас, че според закона на пустинята могат да очакват само смърт.

Никой не отговори. Дори моят дребен, иначе толкова приказлив Халеф остана безмълвен. Въобще всеобщото настроение показваше една тържественост, каквато при тези хора и в такава степен се забелязва в изключително редки случаи. Може би изворът, от който бяха текли словата на персиеца, оказваше продължително въздействие. Ориенталецът е особено възприемчив за едно такова проникване на свръхсетивното в сетивното и аз съм убеден, че и един европеец да бе чул баш насир едва ли би бил толкова неразумен да се усмихне на него и разказа му. Аз не съм ориенталец и животът ме е научил да пристъпвам към всичко, което ми се струва непознато, хладно и проучващо. Но това, което бяхме чули първо от Бен Нур и сега от персиеца, не ми изглеждаше все пак като продукт на болен мозък или последица от външен натиск в сърдечната област. Ученият навярно веднага ще заговори за болест. Да, мюнеджията беше болен, това не можеше да се отрече, а баш насир беше повален от куршум. Но след излизането си от безсъзнание персиецът беше духовно напълно здрав, а що се отнася до слепеца, има достатъчно учени, които твърдят, че е общовалидно правило, че една силна душа може да обитава само силно тяло Много често е доказвано обратното, че душата може напълно да развие своите сили точно когато физическите връзки, с които е прикована, са слаби и поради това по-малко ограничаващи.

Пленниците всичко бяха видели и чули. Оживяването на персиеца определено и при тях бе предизвикало същото удивление. Сега вероятно се радваха, казвайки си, че безвредните последици от куршума ще ни настроят снизходително. Но никой не се обади. Мюнеджията седеше със затворени очи при тях. Не помръдваше и ако правеше някое движение, то имитираше пушене, макар да не държеше в ръка лулата си. Какво щеше да стане с него, зависеше от съдбата на неговите мекански спътници.

На персиеца в нашето настоящо положение можех само да препоръчам студен компрес, който от време на време да бъде подновяван. Той по начало си беше сериозен, улегнал мъж, но тази сериозност сега сякаш се бе удвоила. В тази връзка искам да отбележа, че по време на по-нататъшното ни съвместно прекарване много рядко на устните му се появяваше усмивка. Въздействието на Везните на справедливостта не беше преминало.

Относно наказанието, което трябваше да получат виновните в съвещанието, щяха да вземат участие следните лица: Халеф, Кара, персиецът. Омар бен Садек и аз. Преди всичко трябваше да се установи кой е взел участие в битката срещу войниците. Кхутаб ага твърдеше, че не само бени кхалид, но и меканците са стреляли. За да се увери, Халеф отиде при тях и запита Гхани:

— Ти стреля ли по войниците?

— Не — отвърна онзи.

— Някой от спътниците ти?

— Също не. Защо е трябвало да участваме в битката? Та тук имаше достатъчно бени кхалид.

— Не му вярвай! — извика шейх Тавил. — Той стреля няколко пъти.

— Тъй! — рече Халеф. — Да не би и синът му?

— Да. Всички стреляха, но са твърде страхливи да го признаят.

— А ти го казваш, за да не сполети само теб наказанието. Искаш да ни повлечеш в гибелта — разкрещя се Ел Гхани.

Шейхът му отговори и така възникна размяна на оскърбителни думи, на която сложих край, като им заповядах:

— Мълчете! Веднага ще видя кой казва истината. Прегледах кремъклийките им. Всички бяха заредени, но от всички също така съвсем наскоро бе стреляно. За да бъда сигурен, отправих към Гхани въпроса:

— Пушките ви са още заредени, което говори във ваша полза. Ако бяхте участвали в неотдавнашната битка, цевите щяха да са празни. Така ли е?

— Да, така е. Ти нацели вярното, ефенди — отвърна той.

— А и по какво ли е трябвало да стреляте в последните дни? Аз не се сещам за нищо.

Той се подведе от категоричния тон и потвърди:

— Нищо, ефенди! Нито сме ловували, нито сме имали друга възможност да стреляме.

— А по вчерашния ви път?

— Да! Виждаш, че сме невинни.