Отвъд

— Вероятно и аз щях да постъпя като теб. Бях за голяма строгост, защото мислех, че така съм задължен. Но след като не е такъв случаят, то нека Кхутаб ага си има своята воля. Сега кажи дали вярваш за удара, сихди!

— Кой удар?

— Нали Бен Нур говори за пестник, който вече бил вдигнат за удар. Това, изглежда, е пророчество. Дали ще се изпълни?

— Халеф, ще трябва да се занимаваме повече с нас, отколкото с такива неизвестни неща. Знаеш за какво дадох моя глас. Мисля, няма за какво повече да се съвещаваме.

— Да. Обявявам джемма за закрита! Убийците са помилвани, защото ние не сме тези, които трябва да отмъстят за смъртта на войниците. А онова, което тези хаймани са съгрешили спрямо нас, нека им бъде зачеркнато от Книгата на разплатата. Пред нас те са жалки, безпомощни червеи.

Всички хаддедихни го чуха. Никой от тях не даде и със знак да се разбере, че не е съгласен с този неочакван изход за наказанието. Първо, така им повеляваше уважението, което никога не ни отказваха, и второ, те се намираха под влиянието на речта, произнесена от Ел Мюнеджи. При тях той минаваше за това, което означаваше името му — ясновидец. А заплахата за вече вдигнатия пестник беше направила голямо впечатление.

Престъпниците не бяха чули нищо от нашето решение. Когато видяха, че станахме, приковаха погледи към нас със страхливо очакване. Халеф не пропусна лично да ми направи съобщението. Той пристъпи най-напред към Гхани, прие най-дружелюбната си физиономия и го попита:

— Мой горещо обичан братко по оръжие, какво мислиш бе решено за теб, любимецо на великия шериф?

Запитаният го погледна изпитателно. Не знаеше какво да мисли за това сияещо дружелюбие. Вероятно беше подигравка и затова предпочете да не дава отговор. Халеф продължи:

— Но защо не искаш да ме ощастливиш с жадувания тон на своя глас? Аз линея по него. Та бъди така добър значи и говори!

— Не се подигравай! — проговори задавено меканецът.

— Да се подигравам? Аз? На теб? За какъв ме мислиш? Аз познавам всички закони на учтивостта и винаги с усърдие се стремя да ги изпълнявам. Ти си шейх елхаре, прославен повелител на цял квартал в Мека, така че знам какво ти дължа. Твоят крак странства ежедневно из най-голямото светилище на Мохамед, Пророка, и погледите на хиляди поклонници гледат твоята извисена фигура, когато се разхожда по Зюк ел Лел130 или Шиб ел Маулид131. Точно така съм изпълнен и аз сега с благоговение и възхищение към теб, недостижимия образ за всички онези, които са имали щастието да те опознаят в лъчите на твоите неизброими добродетели. И при това положение мислиш, че се подигравам? Напротив, аз съм изпълнен с върховна наслада от предоставената ми възможност да ти съобщя, че можеш да се радваш на резултата от нашето съвещание.

— Да се радвам… Как така? — попита онзи.

— Ние съпоставихме едно с друго всичко, което говореше „за“ и „против“ теб, и стигнахме до извода, че си невинен.

— Хаджи Халеф, ти вършиш една голяма лошотия, защото това, което казваш, не е нищо друго освен подигравка.

— Приятелю мой, колко малко ме познаваш! Ти горчиво натъжаваш моето сърце, като ме преценяваш така погрешно.

— Ама… невинен?!

— Толкова невинен, колкото е невинна жабата, че в гьола става мокра. Ти си безкрайно чист при всички твои провинения.

Без да обръща внимание на двусмислието в последните думи, Гхани изтъкна довода:

— Но аз стрелях по персиеца!

— Да, стреля, наистина. Сега кажи с какво намерение го стори!

— Исках да го убия.

— Хубаво, ама той убит ли е?

— Не, жив.

— Виновен ли си, че той е жив?

— Не.

— Значи работата е ясна. Бъди така снизходителен да ми кажеш още, виновен ли си за неговата смърт?

— Не! Та нали той въобще не е мъртъв.

— Е, помисли тогава! Не си виновен за неговата смърт и не си виновен, дето е още жив, значи си двойно невинен.

Сащисването на Гхани достигна най-високата си степен. Не знаеше какво да каже, без да стане за смях, и поради това предпочете да замълчи. Халеф сияеше от удоволствие. Той продължи дружески:

— Понеже се установи, че върху теб не пада и най-малката вина, ние нямаме право повече да те задържаме и аз те моля за любезното съгласие да те освободя.

— Аллах, Аллах!

Не търси повече думи, за да убеждава. Халеф се наведе и развърза вървите. Тогава старият грешник скочи и се провикна щастливо:

— Значи свободен! Наистина свободен!

— Да, защото ние невинни не наказваме.

— А моят син?

— Също ще бъде освободен.

— А другите ми спътници?

— Също така! Ако искаш да проявиш обичта си към мен, освободи ги сам от вървите! Така ще си спечелиш тяхната благодарност.

Гхани не допусна два пъти да му го казват. Коленичи и с треперещи ръце се залови с приятната работа. Когато хората му можеха свободно да движат крайници, пое дълбоко дъх и попита:

— А можем ли и да си тръгнем?

— Разбира се — потвърди Халеф.

— С всичко, което ни принадлежи?

— Да. Ние не сме разбойници.

— А как стоят нещата с Канс ел Адха?

Лицето на Халеф внезапно придоби друг израз. Той измъкна камшика от пояса и отвърна заплашително: