Отвъд

— Я не ни баламосвай! Познаваме те добре! Ти си страхливец, какъвто досега не съм срещал. Това, което показа сега, не е смелост, а едно гърне, в което клокочеше отмъщението срещу шейх Тавил и което сега се обърна, кипи, вдига пара и вони. Какво мислиш за нашата любов, ни е безразлично. Ти толкова малко можеш да я засегнеш, че тя дори при сегашната ти нападка само се усмихва. Но от твоя страна това бе по-глупаво и от хлапашка щуротия, не би го извършило и най-неопитното момче. Позволяваме ти да си вървиш и ти даваме състраданието си за из път. Махай се!

Огънят на яростта беше вече почти догорял, позата му вече не беше предизвикателна. Но при думата „състрадание“ отново кимна:

— Задръжте си състраданието за самите вас! И тъй като се нуждаете твърде много от него, оставям ви и моето. Вашата „любов“ към мен е такъв голям майтап, че колчем се сетя за нея, ще лея сълзи от смях.

— Смей ми се! Но искам да ти съобщя нещо сериозно. Внимавай тези сълзи на смеха да не се превърнат в сълзи на разкаяние и болка! Любовта, която ти се струва толкова забавна, не се усмихва постоянно. Тя живее във всеки човек, също в теб. Дръж я здраво и не й се присмивай твърде дълго, иначе би могла да ти отвърне и тогава смехът ще ти приседне.

Той ми поднесе ръката си с дланта нагоре и после бързо я обърна. Този жест при бедуините означава презрение. И още извика с оскърбително-подигравателен тон:

— Хич не искам да знам за нея, нека ми отвърне, мразя я! Толкова по-здраво ще държа отмъщението! Понеже бени кхалид повече няма да ми помогнат, сега съм твърде слаб срещу вас, ала горко ви, когато дойдете в Мека! Веднага щом стъпите на територията на Свещения град, ще сте направили първата крачка към гибелта си. Заклевам се в Аллах и Пророка!

Вдигна ръка за клетва, обърна се и тръгна. Видяхме, че мюнеджията беше вързан за седлото — предпазна мярка, която при неговото особено състояние беше наложителна. Той, изглежда, не го усети, но когато камилата му се раздвижи, обърна лице към нас със затворени очи и извика с гласа на Бен Нур:

— Сбогом за кратко време! Ашдар напразно гладуваше за вас. Сега той ще изяде собствените си деца. Усмивката на любовта изчезна, сега тя стана строга и…

Повече не чухме, защото Гхани угости слепеца с един удар и той млъкна.

Халеф беше казал преди малко, че пушките ни ще бъдат насочени към заминаващите врагове, защото бе възможно все пак на някого от тях да хрумне да даде от разстояние по нас един изстрел. Но те проявиха достатъчно благоразумие да не правят подобен опит. Накъде щяха да яздят, на първо време ни беше безразлично, но ако думите на Бен Нур се сбъднеха както всичко досега, срещата с тях ни беше сигурна.

Сега Халеф се обърна към шейх Тавил бен Шахид. Лицето му беше станало отново дружелюбно и гласът му звучеше като на внимателен приятел, когато каза:

— Ти може би си помисли, че съм го забравил, извини ме! Чувствах се задължен по-напред да озаря моя любим стар Гхани с блаженството на приятелството си. Сигурно чу какво му казах? Моля те, изкажи се!

Шейхът си даде труда лицето му да не показва нито надежда, нито опасение. Отвърна възможно по-равнодушно:

— Чух всичко.

— Какво ли не си въобразява любимецът на великия шериф. Лични палачи да сме му станели. Какво ще речеш по тоя въпрос?

— Че много правилно постъпихте, като не се дадохте на разположение.

— Да, правилно! Вярно е, че ще бъдеш застрелян, но не беше необходимо Гхани да го знае. Ние ще го направим само за нас си.

— Застрелян?… Аз?

— Да, ти. Кой друг?

— Аз мислех… мислех…!

— Моля те да се откажеш от безполезно мислене!

— Но ти нали искаше да говориш с мен?!

— Действително.

— Значи трябва да отговарям?!

— Дори желая.

— Ама сигурно няма да ме оставиш да стигна дотам.

— Няма? Бъди рахат! Знаеш ли, ако това не стане още на самото място, в хода на днешния ден или най-късно утре все ще стигнеш дотам.

— Я кажи все пак какво всъщност възнамерявате да правите с мен!

— Ще те вземем с нас до Мека, за да те предадем там на пашата.

Тавил се изплаши, помълча известно време и после каза:

— Това ще е дяволско деяние от ваша страна! Аз ще бъда обесен, а след това той ще предприеме наказателен поход срещу племето ми.

— Да, така ще постъпи. Помисли само колко добре ще бъде това за бени кхалид! Каква възможност ще имат да покажат, че са храбри! Защото, между нас казано, досега от тяхната храброст още нищо не сме видели.

— Хаджи Халеф Омар, ти играеш някаква игра с мен.

— Както лъвът с мишката, имаш предвид. И тъй като лъвът трябва да бъде великодушен, аз също искам да бъда такъв и ще ти издам, че няма да те вземем с нас до Мека.

— Е, ами така кажи, де! Какво се каните да правите с мен?

— Да те застреляме.

— Аз не съм по-виновен от меканците, а тях оставихте да се измъкнат. С друг аршин ли ги мерите?

— Не. Но когато мерим, го правим, както ние искаме. Кажи откровено, заслужаваш ли смърт?

— Според законите на пустинята, да.

— Я виж ти, чудесно е, дето го потвърждаваш!

— Но помисли за моите бени кхалид, които сега пак лежат при Бир Хилу! Ако ме застреляте, те ще отмъстят за мен.