Отвъд

Но не само с мен бе така, а и с другите. Неколцина хаддедихни се заеха с ранените камили на войниците, а останалите с онова, което имаше да се уреди по техните трупове и тези на водача им. Главната причина на това безмълвие се криеше в обстоятелството, че навсякъде, където се настанява смъртта, се появява също онази религиозна боязън, онзи благоговеен страх, с чиито причини толкова малко хора са наясно. И все пак това е нещо много просто! Докато е жив човекът, сякаш си е свой собствен господар. Може да прави каквото му е угодно, да вярва или се съмнява в каквото иска, може да постъпва добре или зле, както си реши. Но внезапно ръката на Смъртта се протяга към него. Трябва да даде отчет за целия си живот. Всяка секунда от живота му се явява за или против него. Господ Бог провежда съд, от двете му страни седят Справедливостта и Милостта. В ниското долу се е проснал по лице съденият с чувството си на безсилие. Той вече не може да направи нищо за себе си. Кой ще каже сега решаващата дума? Милостта или Справедливостта? Иди в някоя съдебна зала по време на разглеждане на дело! Неволно ще влезеш тихо и тихо ще говориш. Защо? Не можеш да постъпиш другояче, страхопочитанието пред закона, пред съда приглушава твоите стъпки и твоя глас. Така влизаш и в стаята на смъртник! Дали имаш представа, или не, ти си пристъпил мястото на Вечния съд, който започва с мига на смъртта. Тук се разпорежда невидимия Съдник, ти не го виждаш и все пак стъпваш възможно по-нечуто. Това е страхопочитанието пред закона на Вечността, според който бива произнасяна присъдата над покойника. Това страхопочитание те принуждава да свалиш шапка с ясното съзнание, че рано или късно ти самият ще лежиш така безпомощен, за да бъдеш претеглен на Везните на справедливостта. Това е причината един не съвсем пропаднал човек да изпитва боязън в близостта на труп и да не може да я преодолее.

А ние тук имахме двайсет и един мъртъвци и при това насилствено избити! За тях беше приготвен един дълбок общ гроб. Положихме ги един до друг. Когато изрекохме заупокойната молитва, дадохме един трикратен залп, сложихме на всеки на лицето неговото малко молитвено килимче и закрихме гроба. По време на тази церемония Кхутаб ага плачеше тихо на себе си. Тогава у някои навярно се бе появил въпросът дали не бяхме се отнесли прекалено меко с убийците и към него сигурно се е присъединило намерението, занапред да бъдем по-строги, ако отново се сблъскаме с тях. А че това щеше да се случи, шейхът на бени кхалид вече ни се беше заканил.

Ето как минаха няколко часа и когато можехме сега да напуснем това незабравимо място, половината следобед беше минал. Но сега накъде? Далеч днес не можехме да стигнем. За щастие, бяхме снабдени с вода и ето как решихме за трети път да изминем пътя през пясъчните дюни, по който бяхме отишли и се върнали, и да пренощува-ме в падината между последната и предпоследната дюна. Такава една падина можехме с малко постове най-лесно да пазим и същевременно ни предлагаше най-добрата защита. Сутринта смятахме да се насочим според обстоятелствата.

Планът беше приведен в изпълнение. Пътят беше бавно и предпазливо изминат и ние достигнахме мястото тъкмо когато се канеше да се стъмни.

Като говоря за последната и предпоследната дюна, имам предвид последните по-значителни височини, не малките, които постепенно ставаха все по-ниски, за да преминат в равната пясъчна пустиня, където камилите ни бяха „газили“. Падината добре подхождаше за бивачно място. Височините, между които лежеше, се съединяваха от едната страна, докато от другата се доближаваха толкова, че един страж беше достатъчен.

Днес хаддедихните трябваше да се занимават и с войнишките камили, така че имаха да вършат повече работа отпреди. Що се отнася до персиеца, не можеше и да се мисли да тръгне сам по обратния път за Мешхед Али. Трябваше да остане временно с нас, докато на някой главен път срещнехме керван, към който да може да се присъедини. Беше изключително тих и не участваше в нашия разговор. Когато му бъдеше отправен някой въпрос, отговаряше възможно по-късо, често само с една дума. Това бе толкова очебийно, че попитах за причината за неговата едносричност.

— Моите асакери! — въздъхна той — Само за тях мисля.

— И аз го правя, но можеш ли с това да промениш случилото се?

— Не. Но теб тази история наистина няма защо да те потиска толкова.

— Да не би повече от мен да се чувстваш отговорен?

— Да, защото аз съм виновен за тяхната смърт. Двайсет и един човека пристъпват неподготвени по моя вина към Везните на справедливостта. Тази мисъл е непоносимо тежка.

— Как така ти носиш вината?

— Защото на днешното ти предупреждение обърнах също така малко внимание както на вчерашния ти съвет. Ти каза, че веднага трябва да поема към къщи, а аз въпреки това останах. Ако вчера бяхме потеглили веднага след двубоите, бени кхалид нямаше да имат време да ми подготвят такава засада. Следователно аз нося вината! С каква неимоверна тежина ще ми се стовари това един ден, когато дойде времето да давам отчет!