Отвъд

— В нашето племе имаме неколцина отлични бегачи, които използвам за съгледвачи. Те тичат бързо като камили, но не се виждат толкова отдалеч. Тези бързоходци следваха шейх Тавил, когато потегли отново на север, за да ви заложи засада. Изкачили северната гранична височина на падината и се заровили там в пясъка така, че да не бъдат забелязани. Станали свидетели на всичко, което се случи там. Също разбрали повечето от това, което се говорело. Най-напред бени кхалид били там сами. От думите им се разбрало, че чакат персиеца и войниците, за да им отнемат Канс ел Адха. Но тъй като аз също исках да имам това съкровище, един от бегачите тръгнал да ме уведоми. Пътят до мен беше дълъг и аз получих вестта толкова късно, че ми беше невъзможно да отида навреме. Втори бегач последвал вас, а третият, последният, останал да чака, докато пристигна. Той ми разказа всичко и ми назова също времето и мястото, където вторият искал да се срещнем, за да ми каже къде можем да ви намерим през нощта. Поехме нататък и се натъкнахме на следата от шест камили, която вървеше в наша посока.

— Машаллах! — извика Халеф. — Сигурно дирята на меканците!

— Да. Но за това по-късно! Когато се стъмни, вторият бързоходец се присъедини към нас и ми описа мястото на сегашния ви бивак. Той така е уреждал нещата, че изкатервал дадена височина едва когато вие сте се намирали в падината зад следващата.

— Много умно от негова страна — похвали Халеф. — Този воин е достоен да бъде хаддедихн.

— Аз също мога добре да го използвам! — ухили се шейхът. — Този бързоходец ни доведе по-късно близо до вашия бивак и аз дадох заръка на двамата си най-опитни съгледвачи да го огледат.

— Ами нашите постове? — попита Халеф.

— Касае се само за този от тях, край когото са минали, без нещо да забележи.

— Кой е бил той? Така ще го насоля, че…

— Стига! — прекъсна го шейхът. — Точно защото искаш да го накажеш, няма да ти кажа кой е бил. А пък и ти самият нямаше да забележиш нищо.

— Аз…? — попита хаджията докачен.

— Да, ти! Когато отиваш нощем на разузнаване, нещата зависят от цвета на пясъка. Простри възможно повече хаици върху него и наметни този, чийто цвят се доближава най-много до пясъчния. Когато после запълзиш тихо по земята и разперваш възможно по-широко хайка, много трудно може да те забележи някой. По този начин узнах, че на стръмнината зад тахтиревана, където се събират двете стени на падината, не стои стража, и реших да се спусна по това място.

— Но то пропада много рязко.

— Където не можеш да слезеш нормално, се плъзгаш, пясъкът отлично подхожда за тая цел. И всичко стана толкова бързо, че бяхме долу, преди шумът от свлечения пясък да ви е събудил.

— Позволи с най-искрена учтивост да споделя, че щеше да ми е безкрайно приятно, ако всички си бяхте изпотрошили вратовете!

Сега аз помолих шейха:

— Подай ми ръката си! Трябва да я стисна. Това е дързост, която поражда у мен високо уважение.

Имаше за какво, наистина, да уважавам този мъж. Че беше пренесъл битката с бени кхалид в пустинята, за да пощади жителите на застроените места, че не издаде небрежния пост — това бяха черти, с които спечели симпатиите ми, макар да се стремеше към Канс ел Адха.

— Благодаря ти, ефенди — отвърна той. — По-нататък ще чуеш, че не съм толкова лош, колкото ви се струва. Но тихо! Ето че идват. Погледнете нататък, защото там има нещо за вас!

Откъм теснината на падината приближаваше малко шествие. Отпред вървяха двама бени лам, отзад също двама. Между тях видяхме две камили. На първата седеше един мъж, но втората като че носеше двама души. Това още не можеше ясно да се различи, защото не бяха достатъчно близо. Първият ездач седеше приведен на седлото. Но внезапно изправи торс, разпери ръце и извика:

— Привет, послушници на Любовта! Водя ви мъжа, който подигравателно я осмя. Тя го осъди. Вие избрахте добрия дял, а той — наказанието.

Каква изненада! Да, това беше старият мюнеджи, който говореше с гласа на Бен Нур. Камилите коленичиха, слепецът бе развързан и сложен да седне на една просната постелка. Другият, или по-скоро другите, защото наистина бяха двама, също вързани, бяха освободени. Тогава видяхме, че само единият се движеше, другият висеше неподвижно на гърба му.

— Кои са тези двамата? — попита Халеф.

— Иди и ги виж! — отвърна шейхът сериозно.

Хаджията го стори. Едва се бе озовал там и извика:

— Ел Гхани! А другият е неговият син! Прогизнал е от кръв и е вързан за него. О, сихди, сихди, струва ми се, че е мъртъв!

Ужасно! Имах чувството, че някой прекара по гърба ми ръка, потопена в студена вода.

Любимецът на великия шериф трябваше да седне между двама бени лам, които бяха неговите пазачи. Стори го с вързания на гърба труп на сина му. Беше толкова ужасяващо, че се извърнах. Ел Гхани не издаваше нито звук. Халеф се върна и каза развълнувано: