Отвъд

— Кучи син! Какво си въобразяваш? Ние прекланяме глава единствено пред Аллах, но пред никой човек, та бил той и самият падишах. А пред теб…? Казвам ти, бих предпочел да ударя чело пред най-грозната крастава жаба, отколкото да позволя и най-малкия поклон на моята почтена глава пред теб. Ако ти действително си любимецът на настоящия велик шериф, аз ще го потърся по най-бързия начин и ще му кажа да си набави друг любимец, ако не иска да направи на вярващите недостойния сеир във времето от пет минути да си потъне в земята от срам. Вие, кучета, синове на кучета и правнуци на кучешки деди и потомци, бяхте примрели от жажда, когато дойдохме. Вашите мундарски души бяха свързани с прежаднелите ви тела само с по един тънък косъм от брада. Ние ви дадохме вода, най-скъпоценното нещо, което човек притежава в пустинята. Вие изпихте цял един голям и пълен тулум, без една дума на благодарност да кажете. Сетне поискахте кафе, без хич да помолите, по-късно ни запратихте в лицето заповедта да сме ви дадели хляб и на края изпрати ти заръката да ви дарим пълен мех с вода, макар да бяхме напоили и камилите ви. Откъде тая вода и все вода? Да не си мислиш, че като тропнем и ей ти го на извор посред пустинята? И всичко това го изискваш по начин, все едно сме ти аргати. В серсемлъка на своята надменност си мислиш, че ще раззинем уста от почуда пред имената ти. Как, каза, те викали? Ел Гхани, Богатия! Можеш ли да удостовериш, че си сдобил богатството си по честен път, че не си го насъбрал в кражби и измами? А и дори да го притежаваш законно, пак трябва да знаеш, че човек не бива да се големее от имането, защото Аллах му го заема само временно, за да прави благодеяния на онези, които си нямат нищо. Ние също сме богати, сигурно десет пъти по-богати от теб, ама не се перчим с това и още по-малко го правим на име, което нямаше да е нищо повече от твоето — един непогрешим знак на трижди раздута самомнителност. Всъщност би трябвало не с уста, а ей с тоя камшик от кожата на речен кон да ти отвърна. Ама жалката ти снага буди такова съжаление у мен, че милосърдието ми прокапва от върховете на пръстите. Ето защо засега ще си идеш без удари. Но осмелиш ли се само още един-едничък път да не дадеш вид, че стоим девет пъти колкото оттука до небето по-високо от теб, така ще ти отпоря кучешката кожа, че по цялата земя няма да има достатъчно място за разхвърчелите се парчета. Сега се пръждосвай и не идвай повече! И за да знаеш кой ти говори сега с такава сърдечност, търпеливост и дружелюбие, нека имената ни те съпровождат до мястото, където седеше. Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар.

Дребният шейх материализира думата за придружаването. Стиснал заплашително камшика в ръка, той при всяко отделно име настъпваше меканеца по пръстите на краката, при което онзи принудително отстъпваше. По този забавен за нас начин той го следваше крачка по крачка, или по-точно настъпване след настъпване, размахал камшика, като сега продължи:

— А там седи сияйният и в цял свят прочут хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

Вижда се, че много добре беше научил новите ми имена. При всяко от тях угостяваше Ел Гхани с настъпване и понеже следваха бързо едно подир друго, оня не можеше да се измъкне. Стигнал до мястото си, жителят на Мека се смъкна изнемощено на земята, без да е съумял по време на целия този „път към Голгота“ и една дума да произнесе.

— Тъй, сега седиш тук в цялото си несравнимо великолепие! — рече Халеф удовлетворено. — Ако надменността отново те присърби в ходилата, необходимо е само да ми кажеш. На драго сърце ще ти я стъпча от всичките пръсти.

Върна се и седна отново до мен.

— Сихди — попита тихо, — добре ли постъпих?

— Доволен съм от теб — заявих аз.

— А ти, Ханнех?

Тя — седеше от другата страна — отвърна:

— Моят Халеф е еднакво храбър и в думите, и в делата. На него не може да противостои дори любимецът на великия шериф.

— Не, най-малкото тоя. А ти — обърна се той към сина си, който се бе настанил до майка си, — следвай през целия си живот примера на баща си, който не търпи оскърбление по отношение на своята чест, и дори Мохамед, пророка на всички мюсюлмани, ще настъпи по всичките пръсти, ако го споходи мисълта да откаже на шейха на хаддедихните дължимото уважение.

Това развеселило ни поведение на хаджията така сплаши меканците, че не смееха да разговарят гласно. Седяха и лежаха безмълвно и ако някой кажеше нещо, то това ставаше толкова тихо, че не можехме да го чуем.