Отвъд

Думата „шериф“ означава нещо като благороден, знатен, високопоставен. Под „шериф“ се разбира пряк потомък на Мохамед чрез неговата дъщеря Фатима, която е била жена на Али. Единствено на ашраф43 е присъдено правото да носят зелена чалма и зелено горно облекло. Най-малкото оскърбление на един такъв сановник се наказва много строго. Санът „шериф“ се предава както на мъж така и на жена. Има няколко клона, особено в Персия, на ашраф, като Алииди, Фатимиди, Джафариди. Но има и фамилии, които се назовават „шериф“, а не са. Това се случва, макар че почти във всеки мохамедански град се води, от специални чиновници, които се наричат „накиб ел ашраф“, списък относно правоимащите на тази титла фамилии и лица. Този списък ежегодно се отнася с големия поклоннически керван до Мека и се представя на великия шериф за преглед и утвърждаване. Той е племенен княз на всички потомци на Пророка, наместник на Мека, главен пазител на Кааба и всички светици и всяка година получава от султана богати дарове. Шерифатът в действителност е духовно отличие или сан и един шериф поради произхода си от Мохамед не би трябвало да се радва на мирски привилегии, но в мохамеданския свят господстват духовните условия и ето как ашраф си мислят, че имат право и по отношение материалните блага да стоят далеч пред простосмъртните правоверни. Това становище се поддържа особено от шериф ел ашраф44. Той си въобразява, че стои не по-ниско от султана, който все пак е халиф, сиреч главният пастир и владетел на всички вярващи. Историята вече е привеждала не един и два примера, че господарят на Кааба е в състояние дори юмрук да покаже на падишаха, толкова повече че пътят от Стамбул до Мека е дълъг и е трудно юздите да бъдат държани така стегнато, както би следвало да бъде. За милионите мохамедански поклонници, които отиват в Мека и Медина, великият шериф се явява по-близо отколкото отдалечения от светините султан, така че не е за чудене, дето си мислят, че се намират повече под влиянието на повелителя на Мека отколкото под това на падишаха.

Същото можеше да се каже и за великия шериф, чийто любимец се бе нарекъл Ел Гхани. Макар да предполагах, че това определение е употребено с известното ориенталско преувеличение, то все пак трябваше да съдържа частица истина. Той имаше някаква връзка с владетеля на града, който се канех да посетя, и можеше при всяка възможност да ми поставя клопки, които въпреки цялата си предпазливост и кураж да не мога да избегна. И щях да го дължа на необмислеността на Халеф, който беше пуснал вход горещо обичания си камшик, макар зеленият тюрбан на Ел Гхани да доказваше, че той също се числи към потомците на Мохамед, чието оскърбяване е десет пъти по-опасно отколкото при всеки друг. С много крепкото, но все пак само словесно скастряне високомерието на меканеца от страна на хаджията бях съгласен, защото това не бе предизвикателна нападка, а законна отбрана. Но пердахът с камшик на един арабин, облечен със сана шериф, бе лекомислие, което не можех да одобря. Ето защо използвах случая да последвам хаджията, когато преди лягане отиде да нагледа още веднъж своя кон. Тук бяхме сами. Моето мълчание имаше очаквания ефект. Той ме посрещна с думите:

— Ти се гневиш, сихди, защото дадох на оня надменен човек да опита курбача45 ми. Но той си го заслужи.

— Разумът често запрещава някой да бъде третиран за заслугите си по тоя начин. При всички случаи щеше да е по-добре, ако той беше останал в неяснота относно нашата самоличност. И налага ли се на всеки непознат веднага да разправяш колко прочут мъж си?

— Да не би да не съм?

— Не!

— Но ти?

— Също не. По някои места нас ни познават, това е всичко. Няма защо да си въобразяваме нещо. Има хиляди хора, които са съвсем различни от теб и мен. А ти си мислиш, че един шейх на хаддедихните и един пълзящ из Ориента западен дудет ел кутуб46 са най-изтъкнатите и могъщи хора на земята само защото са застреляли някой лъв и не са офейкали начаса пред неколцина кюрди. Заявявам ти, ако цял милион хора от нашия сорт внезапно умрат, световната история спокойно ще продължи своя ход.

— Не го вярвам, сихди.

— Но е така.

— Не, защото моите хаддедихни принадлежат все пак към световната история и ако аз из един път взема, че умра, хаддедихнските раздели от географията и историята ще избухнат в горчиви сълзи и много ще се опечалят. А какво ще стане с племето на немските бедуини, ако ти умреш тук и не се върнеш при тях? Най-напред в твоя харем ще се надигнат голям плач и вопли, а от женската ти шатра един несекващ порой от сълзи ще се излее сетне върху всички планини, долини и равнини на твоето отечество. Палмите на вашите оазиси ще погинат от болка, а стадата от камили ще бъдат погубени от епидемията на неизлечима горест. Ще се разразят безкрайни ридания…