Отвъд

— Стига! — пресякох го аз. — Моята Еммех ще тъжи и много скоро ще ме последва, в това съм убеден, но иначе твоят несекващ порой от сълзи ще залее единствено твоята фантазия. Ние не сме нещо по-добро от другите и нямаме нужда от тръбите, които караш да проехтяват винаги, когато става дума за теб и мен. Чу добре, казах „теб и мен“. Знаеш ли какво имам предвид?

— Не.

— Колкото пъти говоря за нас двамата, аз съм достатъчно вежлив да спомена първо теб. Но ти винаги казваш „мен и теб“, значи поставяш себе си отпред. Това го наблюдавам от години и никога не съм забелязал изключение.

— Сихди, за тая работа аз хич нищо не знам.

— Тъкмо там е бедата. Когато говоря с теб за нас двамата, аз мисля не само за дължимата към теб вежливост, но и за приятелството и любовта си към теб, които ми отреждат винаги да те поставям отпред. Но ти не мислиш за тези неща и понеже се смяташ за страшно значителен човек, винаги без изключение вадиш отпред своето „Аз“.

— Бих искал, ала не мога да го повярвам.

— Мога да ти го докажа, макар и само косвено.

— С какво?

— Знаеш, че в книгите си пиша и за нашите пътешествия и преживелици. Ти ме помоли да те описвам точно такъв, какъвто си. Аз го сторих и сега всеки, на когото попадне в ръката една такава книга, може да се убеди, че винаги ме поставяш след себе си.

Той ме улови изплашено за ръката и попита припряно:

— Ама, сихди, това наистина ли го пише в книгите?

— Да.

— Бъди милостив и кажи, че не е така!

— Не мога, защото действително е така!

— Аллах керим! (Аллах да се смили над мен!) Какво ли ще си помислят тези хора за мен? За какъв ли ще сметнат шейха на хаддедихните от голямото племе шаммар? Моето „Мен“ да се намира винаги пред твоето „Теб“, без да отстъпи преднината на твоето „Теб“ преди моето „Мен“! Цялата ми слава се свърши! Хората ще сметнат моето „Аз“ за страшно безогледно и с пълно право ще го обвинят за непростимото поставяне в заден план на твоето „Теб“. Честта на моята скромност и смиреност изчезна и блясъкът на моите красиви маниери се превърна в мрак. О, сихди, защо направи това с твоя верен Халеф?

— Ти така пожела. Не биваше да те описвам по-различно от това, което си.

— Това е вярно, наистина, но когато изрекох желанието, не ми беше известна уйдурмата с тия „Мен“ и „Теб“. Сега твоят хаджи Халеф е станал във всичките западни страни един самомнителен чапкънин и цялото му някогашно добро име се е обърнало на резил и маскарлък. Аз съм един изкуфял карпуз, една гнила ябълка, един червив буков жълъд, който никоя катеричка няма да хрупне. Бъди добър към мен, сихди, и кажи дали това не би могло все още да се промени.

— Онова, което веднъж е записано в книгата, за съжаление не може вече да бъде отстранено.

— Ами когато пишеш нова книга?

— Тогава с удоволствие ще изпълня желанието ти и ще покажа, че си се променил. Само че тази промяна трябва да бъде истинска.

— Ще бъде, обещавам ти. Ти си мой приятел и аз не бива да натъжавам нито мен, нито теб, като…

— Стой! — прекъснах дребния хаджи. — Ти току-що отново постави твоето „Мен“ пред „Теб“.

— Сихди, повярвай ми, аз исках да го туря отзад, ама в бързината то ми изскочи наопаки от устата и ти не свари да се появиш пред мен. Моля те винаги да ми напомняш, когато не получиш подобаващата ти се преднина. Значи незачитането на това „Теб“ ми погуби при теб славата?

— Не я е погубило. Аз исках само да кажа колко характерно е за теб и начина ти на действие. Това бе наказанието за недомислието в държането ти спрямо Ел Гхани. Твоят камшик може да ни коства много, дори живота. Той е арабин, значи отмъстителен, на това отгоре и шериф. Нима не обърна внимание на зеления цвят на чалмата?

— Сихди, от яд така ми причерня пред очите, че хич не различих цвета на гъжвата му. Но се надявам, че ако опишеш срещата ни с меканците, няма да споменаваш мен и курбача?

— Хм-м! С готовност бих ти сторил тая услуга, но мисля, че няма да е възможно.

— Защо?

— Защото вероятно последиците от твоето прибързано действие ще се появят и ако ги разкажа, ще трябва да спомена и причината — твоят камшик.

— От това много ще ме заболи. Не е трудно да си помислиш, че не ми се ще да бъда описван като човек, който върши само дивотии.

— В такъв случай избягвай да го правиш!

— Лесно е да го кажеш! Ама когато нещо ми потрепне в езика или ръката, котката изскача, преди да съм съумял да я задържа. Но одеве, когато спомена книгите, ми хрумна едно добро средство Зарекох се, оттук насетне в тези книги да блестя като сияен пример за зряло обмисляне и сериозна предпазливост. Повече пръст няма да помръдна, преди точно да съм преценил кой от десетте да бъде. Но като приятел ти ще трябва да ме подкрепяш в това начинание, като ми напомниш за книгите и че се намирам в опасност да кажа или извърша нещо, което трябва да премълча.

— Съгласен съм.