Отвъд

— Не! Положението е несигурно, всеки миг може да се случи нещо важно. Ти като предводител не бива да се отдалечаваш, но аз ще взема със себе си Кара бен Халеф.

— Моя син? Благодаря ти, сихди, защото той така ще има възможност да докаже, че е научил от мен даже и през деня да се промъква незабелязано. Какво ще яздите? Камили или коне?

— Нашите коне. Кой ще ти седне, ако има избор, при една може би опасна разузнавателна езда на неблагонадеждна камила?

— Добре! Веднага ще наредя да оседлаят.

— Не е необходимо, ще яздим само с юзди. До час нощта ще настъпи, а тогава трябва да сме отново тук.

Няколко минути по-късно аз възседнах моя Асил бен Рих, а Кара — арапа на баща си. Взе го вместо бялата си кобила, защото нейният светъл цвят можеше да ни издаде. По същата причина бяхме свалили светлите си хаици, а останалото облекло не се открояваше на околната среда. Няколко кратки въпроса към водача ми изясниха точното местоположение на кладенеца и близката му околност, така че не можехме да се заблудим. После потеглихме.

5. Съкровището

Не държахме права посока към кладенеца, а малко по на юг, и минахме край няколко от споменатите скални острови. Никой от тях не заобикаляхме, без предварително да се убедим, че откритото пространство до следващия не е наблюдавано. Продължихме така, докато в далечината забелязахме движещи се светли точки. Бяха бедуините бени кхалид и разиграваха конете си. Яздеха така наречената фантазия — едно добре организирано фигурно изпълнение, от което можехме да заключим, че не смятаха за необходимо да бъдат предпазливи. Бяха достатъчно отдалечени от Бир Хилу, за да бъдат забелязани от там, и освен това разчитаха на своя шейх. Знаеха, че е отишъл на разузнаване и навреме ще ги уведоми за приближаването на хаддедихните.

Нашето намерение беше, веднага щом съгледаме беин кхалид, да слезем от конете, за да се промъкнем възможно по-близо до тях. Но това сега, когато се намираха в такова движение, не можеше да бъде осъществено. Волю-неволю трябваше да се откажем от стремежа си да научим нещо полезно за войниците и меканците. Единственото, което можехме да направим, беше да навестим кладенеца, където до неотдавна се бяха намирали всички. В благоприятен случай можеше да направим там някое откритие, което по-късно да облекчи преговорите с тези хора. Завихме под прав ъгъл на север и, понеже галопирахме, само след десет минути достигнахме местността, където според описанието на водача трябваше да се намира кладенецът.

Четири високи и стръмно изкачващи се скални маси образуваха ъгловите точки на един неправилен четириъгълник, най-дългата страна на който имаше дължина може би осемстотин метра, а най-късата — някъде към петстотин. Там, където се събираха тези две страни, се намирахме ние, а в срещуположния ъгъл от скалите започваше една подобна на навес зидария, която известяваше бира. Почвата на четириъгълника се състоеше от пясък. И сега изявлението на Тавил, че всички следи са заличени, ми се стори смехотворно. Земята беше така изпотъпкана, че човек трябваше да е сляп, за да не види, че тук се е намирал необикновено голям отряд ездачи. Вярно, дори за моите обучени очи бе невъзможно да бъдат разграничени отделните дири.

При наличието на такова голямо количество отпечатъци от крака и копита следотърсачът неволно търси отделни дири. Така постъпих и аз. Но тук не можеше да се извлече нито една… и все пак, ето, при предния крак на коня ми лежеше парче камък с ширина около две длани. Още щом го забелязах, привлече вниманието ми, защото едната му страна беше гладка и чиста, а другите — мръсни и изветрели. Сигурно съвсем наскоро се бе откъртил и паднал от издигащите се в съседство скали. Това вероятно бе един безразличен за нас факт, но аз все пак погледнах нагоре и открих мястото, пасващо на ломната плоскост на камъка. Щях да се задоволя с това, но видях нещо повече. Недалеч от споменатото място имаше една запълнена с пясък цепнатина и по този пясък се виждаха четири отвесни щриха, полузапълнени вече от песъчинките. Там някой бе поискал да се задържи, но се бе плъзнал, прокарвайки пръсти по пясъка. Какво е правил въпросният горе?

Това всъщност беше незначителен въпрос, но свикнал да обръщам внимание дори на дреболиите, накарах Кара бен Халеф да слезе от коня и да се качи горе. Можех и сам да го сторя, но исках да дам възможност на моя повереник да прояви проницателността си. Бедуинът не обича да се катери и когато все пак го прави, трябва да има налице някоя необикновена причина. А на това място не бе удобно да се стигне до горе. Да не би някой от бени кхалид да бе скрил нещо там? Аха, били са двама. Като се вгледах по-внимателно, видях долу при скалите два дълбоки отпечатъка от върховете на стъпала, от които заключих, че единият е стоял тук и се е напрегнал да избута другия нагоре. Онзи трябва да е бил безпомощен или стар, иначе нямаше да се нуждае от тази помощ. Не знам как стана, но се сетих за Ел Гхани.