Отвъд

По лицето му плъзна самодоволна усмивка и той отговори:

— Щях да се съглася и на още повече, сихди, защото да бъдем ние победени, лежи извън обсега и на най-невероятната възможност. Естествено, в това и ти си така убеден като мен.

— Предупреждавам те да не си прекалено сигурен. Високомерието води до провал.

— Това не е високомерие, сихди, а само най-смирено убеждение. Възложи на голямата черна пантера да се бие на живот и смърт с котката на някоя шатра! Високомерие ли ще бъде, ако тя се изсмее? Та нали няма равна на себе си и само да я докосне с ноктестата си лапа, ще й изкара от кожата клетата душа. Сега си представи, че ние, хаддедихните, сме черната пантера, а бени кхалид — котката. Би било съвсем крива преценка на обстоятелствата да наречеш моето смирение високомерие.

Ако този чудат метод на аргументация не ми беше познат, щях да бъда принуден да се засмея, но аз попитах:

— Говориш за живот и смърт Толкова люта ли ще бъде битката?

— Да.

— Определени ли са вече мъжете, между които ще се състои?

— Засега само двама.

— Как? Засега „само двама“? Та това е достатъчно!

— Не, сихди, не е достатъчно. Тавил бен Шахид настояваше да бъдат шестима, от всяка страна по трима.

— Защо?

— Не знам. Не го питах. За нас е все едно, или по-скоро, на моите хаддедихни ще бъде най-приятно, ако на всеки от тях бъде позволено да премери сили с някой бен кхалид.

— Въпреки това не трябваше да се съгласяваш на троен двубой, без да си ме питал. Кои други двама освен мен ще изберем? Всеки ще напира да е той и това ще затрудни задачата.

— Освен теб, казваш?

— Не ти ли казах да ме набележиш пред шейх Тавил като противник на съответния бен кхалид?

— Да, каза го действително.

— И ти го стори?

— Не. Наистина ли мислиш, че притежавам толкова малко чувство за чест, че да допусна друг да застъпи на мое място? Аз естествено споменах не теб, а мен.

— Хм-м! Какво каза Ханнех за тая работа?

— Тя нищо друго не очакваше и се зарадва.

— Не се ли безпокои?

— Да се безпокои? За мен? Ох, сихди, сихди! Моята Ханнех да бере страх за своя храбър, непобедим хаджи Халеф Омар! Ако по време на битка знам нейните мили, красиви очи отправени към мен, бих удушил сто великана. Не събужда ли гледката на твоята Еммех у теб също такава жажда за битка?

— Не.

— В такъв случай не мога да не споделя с теб, че моята Ханнех е по за предпочитане пред твоята Еммех. При една жена, която настройва мъжа си така миролюбиво, той ще изгуби цялата си храброст! Как ще може да се гордее тя с него и неговото геройство, което му е било откраднато от чаровността на нейния лик и грацията на любезното й държане? Не, моята Ханнех ме опозна като герой, вижда ме да си оставам герой и въпреки своите пет хиляди омайващи качества никога няма да преживее в славата ми да възникне и най-малката празнота. Така че пред шейха споменах не теб, а мен.

— В такъв случай липсва само третият.

— Искаш да кажеш вторият и третият?

— Не, защото вторият съм аз.

— Ти? Сихди, моля те тоя път да се откажеш от привичката си, най-големите опасности все върху теб да поемаш! Първо, ти в действителност не си хаддедихн, а европеец, който като се бие винаги за нас, постоянно ще ни отнема честта. И второ, моите войни всеки ден се упражняват, без да имат възможност сериозно да докажат своята храброст. Защото по твой съвет и с волята на Аллах ние живеем в мир с всички племена, които ни заобикалят. И когато тук се открива случай да премерим сили с други воини, ти искаш да ни погубиш тази радост. Какво ще кажеш сега?

— Доводите ти са основателни, но нали знаеш, че винаги предпочитам да разчитам на себе си отколкото на други.

— Тогава ще ти изтъкна още едно основание и то сигурно ще победи твоята съпротива.

Халеф пристъпи близо до мен, направи замислена физиономия, вдигна предупредително показалец и прошепна:

— Ако се биеш заедно с нас и всички бъдем победени, ще бъдем мъртви и всичко ще бъде изгубено. Но ако не участваш, оставаш и нищо не е изгубено.

Сега наистина се разсмях. Сложих ръка на рамото му и отвърнах:

— Играеш си на хитрата лисица и не без успех. Ще обмисля работата. Ела с мен при бени кхалидите!

Докато отивахме към тях, минах край Кара бен Халеф, на когото бях забравил да кажа да си мълчи, дори пред майка си и баща си, за нашето откритие в скалите. Сега наваксах тайно пропуска, защото едно евентуално необмислено изявление можеше да съсипе моя план.

Вече казах, че тримата бени кхалид все още лежаха така, както ги бяхме оставили. Кръвта течеше от отворените артерии на шейха, но той още не беше отслабнал от загубата й. Когато пристъпих към него, прикова твърдо в мен своите мрачно гледащи очи и каза:

— Аз постигнах споразумение с шейх хаджи Халеф Омар от племето на хаддедихните, за което той твърди, че ще има валидност едва когато бъде потвърдено от неговия ефенди. Ти ли си този?

— Да — удостоверих аз.

— Значи те наричат ефенди? Това не ми е достатъчно. Как се казваш и кой си?

Халеф бързо се намеси, преди да съм успял и дума да кажа: