Отвъд стената на съня

Повече от век Темпест Маунтин беше обител на дебнещия страх. За първи път научих за кошмара от вестникарски репортаж за трагедията, сполетяла тукашните места и приковала вниманието на целия свят. Тази местност представлява уединена и пустинна хълмиста част от планините Катскил, обитавана навремето от неголям брой холандски заселници. Сега единственото, което е останало от тях, са порутените сгради и белязаните с клеймото на деградацията поселища, разпръснати из тези забравени от Бога възвишения. Преди създаването на щатската полиция представителите на цивилизования свят рядко са пристъпвали в тукашните краища и даже днес за патрулирането из района се отделят незначителни сили. За злото от хребета на Темпест Маунтин открай време се разказват старинни легенди, популярни сред жителите на близките селца. Това е и най-често обсъжданата тема в елементарните разговори между изродените дегенерати, които напускат родния си пущинак само за да разменят саморъчно изплетените си кошници за нещо, което не могат да отгледат, убият или уловят.

Дебнещият страх се бе загнездил в мрачното и изоставено имение на рода Мартенс76, разположено на хребета на Темпест Маунтин. Възвишението дължеше името си на гръмотевичните бури, които често бушуваха над него. Вече над сто години за този старинен дом, заобиколен от вековни дремещи гори, се разказваха невероятни ужасяващи истории, в които се мълвеше за чудовищна, безшумно прокрадваща смърт. С настъпването на лятото тя напускала пределите на имението и започвала да броди из околността. Местните жители шушукаха за някакъв демон, който след смрачаване нападал хората, проявили достатъчно неблагоразумие да кръстосват тези краища пешком. На сутринта намирали тленните им останки — обезобразени, разчленени и оглозгани — а нерядко от злочестите клетници оставали само кървави следи, водещи към прокълнатата къща. Според някои светкавиците призовавали дебнещия страх да напуска убежището си, а според други гръмотевичният тътен бил неговият глас.

Никой от хората, живеещи извън тази хълмиста местност, не приемаше на сериозно тези противоречиви разкази с нелепите им описания на тайнствения демон. В същото време тукашните фермери и селските жители за нищо на света не допускаха, че стародавните предания може да са измислица. Мнозина от тях бяха посещавали имението — без съмнение под въздействието на живописните сказания — ала така и не откриха никакво доказателство за съществуването на демона. Престарелите бабички не спираха да бъбрят за страшния призрак, обитаващ пустеещия дом, за семейство Мартенс, за разноцветните им очи, превърнали се в техен своеобразен наследствен признак, за свръхестественото им дълголетие и за убийството, белязало с проклятие рода.

Кошмарът, вдъхнал живот на фантастичните местни легенди, заяви за себе си по най-неочакван и зловещ начин; именно това доведе и до идването ми тук. Една лятна нощ — след разразилата се свирепа буря — цялата околност била вдигната на крака от жителите на едно от планинските села, впуснали се в паническо бягство от родните си огнища. Жалките несретници надавали неописуем вой и били обезумели от суеверен ужас. Никой от тях не можел да обясни какво точно ги е наплашило, но и никой не се съмнявал в реалността на страшната заплаха. Не били зърнали нищо; вече си били легнали да спят, когато посред нощ дочули от съседното поселище такива смразяващи писъци, че нямало никакво съмнение — това било пришествието на прокрадващата се смърт.