Отвъд стената на съня

Когато се събуди, видя над себе си звездите и почувства прилив на свежи сили. Докато прежурящото слънце го нямаше, се стараеше да напредва колкото се може по-бързо, без да губи време в хранене или почивка. Възнамеряваше да достигне целта си, преди липсата на вода да направи по-нататъшния път невъзможен. Не разполагаше дори с една-единствена капчица от живителната течност, понеже последните представители на човешкия род никога не напускаха местообиталищата си и поради тази причина не изработваха никакви съдове за съхранение и пренасяне на вода. Ето защо трябваше да използва всяка секунда от безценната нощ.

Ул неотклонно крачеше напред и нагоре, ала въпреки усилията му, когато слънцето изгря, все още се намираше в зоната на предхълмията. Трите високи върха продължаваха да се мержелеят пред него. Младият мъж легна да си почине под сянката им, след което поднови изкачването си и към пладне преодоля първото от възвишенията. Там поспря за малко, за да огледа местността, простираща се между него и следващата му цел.

На плоския връх на скалата лежеше човек. Той се взираше напрегнато в далечината, опитвайки се да открие някакви признаци на живот сред необятната шир на разстилащата се пред него долина, ала нищо не нарушаваше мъртвешкия покой на изпепелената безрадостна пустош…

Втората нощ застигна Ул в подножието на третия връх. Напредъкът му бе значителен, но въпреки това продължаваше напред, без да забавя крачка. Измъчваше го жажда и той започваше да съжалява за импулсивното решение да предприеме подобно пътешествие. Но нима можеше да остане сам в група в онази изпепелена от слънцето равнина? Като се мъчеше да се убеди, че е взел правилното решение, младият мъж трескаво крачеше към бленуваната цел, мобилизирал всичките си сили.

Вече само няколко крачки го деляха от прохода между скалите, отвъд който се разкриваше гледка към земите, простиращи се от другата страна на планините. Ул смело се катереше нагоре; ръцете и коленете му бяха разранени от скалите, ала той не обръщаше никакво внимание на парещата болка. Поселището, където според слуховете живееха хора, бе съвсем наблизо и всеки миг щеше да се разкрие пред очите му. Пътят беше дълъг и изнурителен, но целта си заслужаваше. Гигантска канара препречи взора му; треперейки от вълнение, младият мъж се изкатери върху нея и под светлината на залязващото слънце съзря страната на своите мечти. Долу, в подножието на последния връх, чийто хребет току-що беше превалил, се гушеха няколко схлупени постройки, чийто вид бе напълно достатъчен, за да го накара да забрави и за жаждата, и за уморените си мускули.

Този път Ул не си даде никаква почивка. Видяното му вдъхна нови сили и той пробяга — а накрая и пропълзя — делящото го от поселището разстояние. По някое време му се стори, че различава и човешки силуети сред отделните колиби. Междувременно ненавистното смъртоносно слънце, донесло гибелта на човечеството, почти се скри зад издигащите се зад гърба му върхове.

Целта най-сетне бе достигната. Младият мъж вече ясно виждаше глинените тухли, от които бяха изградени малките къщурки — материал, който се отличаваше с изключителна дълготрайност в условията на сухата земна атмосфера. Вратата на най-близката постройка зееше отворена. Вече се мръкваше, когато изтощеният до смърт Ул пристъпи прага и напрегна уморените си очи в търсене на човешки лица.

Миг по-късно младият мъж рухна на пода и избухна в ридания. Зад грубо скованата маса в центъра на помещението, облегнат в неестествена поза на стената, седеше стар, отдавна изсъхнал човешки скелет.

* * *

След цяла вечност Ул се надигна от земята. Изгаряше го нетърпима жажда, всички мускули го боляха, а сърцето му бе сломено от най-страшното разочарование, сполетявало някога простосмъртен. Нямаше други хора. Нямаше. Той беше последният човек на планетата. Цялата Земя беше в негово владение. Всички континенти бяха в негово владение… И какво от това?

Като се стараеше да не поглежда към обляния в лунна светлина скелет, Ул се затътри към вратата и излезе на открито. Той се заскита из опустялото поселище в търсене на вода. Пътьом оглеждаше всяка къщурка, опитвайки се да разгадае предназначението ѝ. Ето, в тази е живял някой… Тук са правили глинени съдове… А в тази имаше само пепел… И никъде нямаше и капка вода, с която да утоли непоносимата си жажда.

После, в самото сърце на призрачното селище, Ул се натъкна на странен каменен пръстен. Веднага се досети какво е това — Младна му бе разказвала за подобни съоръжения. Наричали ги кладенци. Изпълнен с въодушевление, младият мъж се втурна към кладенеца, подпря се на камъните и се наведе надолу. Най-сетне бе открил това, което търсеше. Вода — мътна, тинеста и застояла — но все пак вода!