Отвъд стената на съня

Едва тогава хората окончателно разбраха, че тези градове са изгубени завинаги и че нямат друг избор, освен да ги отстъпят на природата. Примирило се с неизбежното, човечеството остави свои аванпостове в най-горещите региони и зад високите базалтови стени на хиляди опустели градове се възцари гробовна тишина. Шумните весели тълпи и разнообразните човешки суетни потънаха в мрака на безвъзвратното минало. Сред безводните, нажежени от слънцето пустини безмълвно се извисяваха напуканите от горещината кули, заводи, жилищни сгради и други архитектурни съоръжения, чието действително предназначение вече никой не си спомняше.

За щастие на оцелелите, гибелното влияние на зноя се разпространяваше сравнително бавно и бежанците от екватора намериха подслон в онези страни, където климатът не бе претърпял толкова драстични изменения. С течение на времето печалната участ, застигнала градовете от екваториалната зона, постепенно бе забравена и бе обвеяна от фантастични измислици и предания. Улисани в собственото си благополучие, обитателите на останалата част от планетата не се замисляха за полуразрушените кули, порутените стени, зловещото безмълвие на пустинните улици и какво всъщност бе предизвикало всичко това…

От време на време избухваха кървави и продължителни войни, но периодите на мирно съжителство бяха несравнимо по-дълги. Междувременно Земята неумолимо се приближаваше към своя огнедишащ прародител, сякаш искаше да се върне в лоното, откъдето бе изтръгната преди милиарди години в хода на невъобразимата космическа метаморфоза.

Малко по малко сушата се разпространяваше по земната повърхност, подобно на злокачествен тумор, завладявайки все нови и нови територии. Увисналото в нажежения небосвод слънце никога преди не бе изглеждало тъй страшно и огромно. Първо в пустиня се превърна Южен Ярат; после дойде ред и на севера. В Ператх и Бейлинг — тези древни градове, пазещи спомена за безброй векове от историята на човечеството — вече можеше да се видят змии, гущери и саламандри, а в Лотон угнетяващата тишина се нарушаваше само от грохота на сгромолясващите се шпилове и рухващите куполи.

Библейско, всеобщо и неудържимо беше великото преселение на жителите на онези страни, където от незапомнени времена живееха предците им. Нито една област от пределите на постоянно разширяващата се бедствена зона не бе пощадена от тази участ и нито един човек не остана на родното си място. Разиграваше се грандиозна всемирна трагедия, чийто финал не бе известен на актьорите и поради тази причина им оставаше само едно — покорно да следват жестокия сюжет, заключаващ се в масово дезертиране на хората от собствените им градове. Този процес продължаваше с години, векове и дори хилядолетия, през които се случваха необратимите промени в природата. И никой не бе способен да съзре — или да предвиди — края на това зловещо, безвъзвратно и безжалостно опустошение.

Почвата стана толкова суха, че в нея не можеха да се отглеждат никакви култури. Научно-техническият прогрес обаче намери решение на този проблем и в употреба бяха пуснати най-различни изкуствени заместители на предишните хранителни продукти. Далеч по-зле бе положението с великите творения на човешкия гений. Те бяха захвърлени на произвола на съдбата, а малкото, които биваха спасявани, рано или късно, бяха застигани от същата съдба. Шедьоврите на изкуството събираха прах в музеите, където почти не стъпваше човешки крак, и в края на краищата наследството на миналото потъна в пълно забвение. Глобалното затопляне на атмосферата бе съпроводено от духовно и физическо израждане. Човечеството тъй дълго бе живяло сред комфорт и безопасност, че прекъсването на връзката със собственото му минало се оказа твърде тежко и болезнено. Всички тези тенденции се проявяваха и разгръщаха толкова бавно и постепенно, че изпълваха с ужас по-интелигентните представители на човешкия вид и уронваха още по-ниско морала на простолюдието, което неусетно затъваше все по-дълбоко в бездните на порока, разпуснатостта и консуматорството. Разпадаха се правителства и цели народи се връщаха към тъмните епохи на варварството.

Окончателният хаос се възцари в момента, когато четирийсет и девет столетия след прииждането на зноя откъм екваториалните области и последният човек напусна западното полукълбо. Във финалните акорди на тази титанична драма на масовото преселение нямаше дори намек за ред, благоразумие или порядъчност. На сцената бяха излезли безумието, жестокостта и яростта, а религиозните фанатици надаваха вой до небесата за предстоящия Армагедон.