Отвъд стената на съня

Въпреки че беше по-дребен от мен, Мантън бе пострадал доста по-тежко. Креватите ни се намираха един до друг и първото, което забелязах, когато дойдох на себе си, беше, че се намираме в болнична стая. Персоналът на „Света Мария“ изгаряше от любопитство какво всъщност се бе случило с нас; лекарите и сестрите ни наобиколиха и за да освежат паметта ни, ни разказаха как сме се озовали тук. Оказа се, че по пладне някакъв фермер ни намерил на една отдалечена поляна зад Медоу Хил, на около километър и половина от старото гробище. Приятелят ми имаше две сериозни рани на гърдите и няколко по-малки прореза на гърба. Аз се бях отървал по-леко, но пък почти цялото ми тяло бе покрито с драскотини и синини, една от които приличаше на отпечатък от раздвоено копито.

Изглежда, Мантън знаеше повече от мен, но не каза на лекарите нищо, докато те не ни споделиха всичко, което знаеха за раните ни. Тогава заяви, че двамата сме били нападнати от грамаден разярен бик, който се нахвърлил изневиделица върху нас. Заради силния шок обаче не бил в състояние нито да го опише, нито да си спомни откъде точно се появило освирепялото животно.

Щом лекарите и сестрите си тръгнаха, аз се обърнах към моя приятел и прошепнах, обзет от благоговеен страх:

— Господи, Мантън, какво точно се случи? Всички тези белези… да не би да е било онова? Съществото, за което си говорехме…

Досещах се какъв ще бъде отговорът му, ала последвалите думи бяха толкова шокиращи, че дори не можах да изпитам облекчение от факта, че се бяхме отървали живи след подобно преживяване.

— Не — промълви човекът, с когото бях спорил толкова ожесточено в старото аркхамско гробище. — Това беше нещо съвсем различно, Картър. Сякаш бе навсякъде… някаква пихтиеста, слузеста субстанция… Имаше хиляди очертания — толкова кошмарни, че никой не би могъл да ги опише… Обаче си спомням всички онези очи… Зловещите забулени очи… И адската бездна… Това бе самото въплъщение на вселенския ужас, Картър… Неназовимото!

Краят на човечеството

I.

На плоския връх на скалата лежеше човек. Той се взираше напрегнато в далечината, опитвайки се да открие някакви признаци на живот сред необятната шир на разстилащата се пред него долина, ала нищо не нарушаваше мъртвешкия покой на изпепелената безрадостна пустош, прорязана от пресъхналите корита на реките, където някога бяха ромолели буйни потоци, миещи младото лице на Земята. Лишеният от почти всякаква растителност свят се намираше в последния, заключителен етап от човешкото присъствие на планетата. Хилядолетие след хилядолетие страшни суши и пясъчни бури поразяваха страни и континенти, носейки опустошение и разруха. Горите и дърветата изсъхнаха и се изродиха в нискорасли бодливи шубраци, които оцеляха заради своята непретенциозност, но и те на свой ред отстъпваха мястото си на остри като бодлива тел треви и невиждани преди плевели с жилави влакнести стъбла.

Постепенно Земята се приближаваше все по-близо до Слънцето, а неговите лъчи изсушаваха и изгаряха всичко живо. Обаче катаклизмът не се случи за една нощ; трябваше да изминат безброй епохи, докато пагубните изменения започнат да оказват осезаем ефект върху живота на планетата. В продължение на тези хилядолетия приспособимият човешки организъм бавно мутираше, приспособявайки се към все по-високите температури и нажежената атмосфера. После настана време, когато хората вече не можеха да понасят адския зной на гигантските си градове и започнаха неудържимо да ги напускат. Първо опустяха селищата, разположени в близост до екватора; после дойде редът и на останалите. Отслабен и изтощен, човешкият организъм вече не можеше да издържа на неумолимо нарастващите горещини. Той еволюираше, ала еволюираше твърде бавно, за да си изработи нови форми на защита.

Това не означава, че екваториалните мегаполиси бяха оставени с лека ръка на паяците и скорпионите. Сред хората се намериха мнозина, които не бързаха да изоставят населените места, а се стараеха да възродят живота в тях, изработвайки хитроумни щитове и доспехи за защита от непоносимия зной и смъртоносната суша. Тези борбени натури покриваха отделни градски квартали със специални куполи, предпазващи ги от посегателствата на слънцето, и по този начин създаваха миниатюрни светове, където да живеят без защитни костюми. Те проявяваха чудеса от храброст и изобретателност, благодарение на които можеха да водят сравнително безопасно съществуване в жилищата си с надеждата, че някой ден палещата жега ще отслабне. Въпреки мрачните прогнози на учените, мнозина продължаваха да се надяват, че предишният климат ще се завърне. Ала ето че един ден жителите на Нийара, млад град в страната Датх, се опитаха да се свържат с древната си столица Юанарио и не получиха никакъв отговор от живеещите там. Разузнавачите, изпратени в този необозримо старинен град на съединени с красиви мостове и изящни арки високи кули, не откриха нито хора, нито гниещите им останки; явно гущерите трупояди вече се бяха погрижили за всичко.