Отвъд стената на съня

Събеседникът ми се замисли за минута, но аналитичният му ум не искаше да се предава и саркастичният му скептицизъм отново взе връх. От уважение към доводите ми той бе готов да допусне, че описаното от мен създание действително е съществувало, обаче категорично отказваше да признае, че тази природна аномалия може да бъде определена като нещо неназовимо или неподлежащо на научно обяснение. Нямаше как да не отдам дължимото на непоклатимата му логика, обаче имах в ръкава си още няколко скрити коза, а именно — потресаващите свидетелства, които бях събрал по време на разговорите ми с някои от по-възрастните жители на Аркхам. Те датираха от по-ново време и описваха невероятни неща, по-страшни и от най-страшното творение на майката природа. Всички хора, с които бях беседвал, говореха за едно и също — гигантски звероподобни изчадия, понякога видими, а друг път — само осезаеми, които се реели край пустеещия дом и лишеното от надписи надгробие в безлунните нощи. Те или задушавали хората до смърт, или разкъсвали на парчета обезобразените им тела. Ненапразно най-старите жители треперели от суеверен страх пред тези призрачни чудовища. Не на последно място, ако се погледне на проблема от естетическа гледна точка и се види какви гротескни, уродливи форми приемат духовните еманации или привиденията на човешките мъртъвци, то и най-разюзданото въображение не би могло нито да си представи, нито да опише — рационално и свързано — тази аморфна безтелесна мерзост, самото съществуване на която представляваше неописуемо кощунство и престъпление спрямо природата… Нима този чудовищен хибрид между звяр и човек не символизираше всичко неназовимо?

Вечерта неусетно се бе превърнала в нощ. Съвсем близо край нас прелетя прилеп; той ме докосна с крилцето си, а Мантън — както ми се стори, защото не можех да го видя добре в гъстия мрак — инстинктивно махна с ръка.

— Ами онази къща с мансардния прозорец? — попита той. — Все още ли е необитаема?

— Да — отвърнах аз. — Виждал съм я със собствените си очи и дори съм влизал вътре.

— И намери ли нещо там?

— Когато се качих в мансардата, в един от ъглите имаше купчина кости. Не е изключено онзи младеж също да ги е зърнал. Ако наистина са принадлежали на едно-единствено същество, то няма никакво съмнение, че това е било кошмарното чудовище от старинните легенди. Би било престъпление от моя страна да ги оставя там, ето защо се върнах в мансардата с един чувал, събрах ги и ги отнесох до онзи незнаен гроб в гробището недалеч от къщата. В земята бе зейнала дълбока пукнатина и аз ги пуснах вътре. Ако ги беше видял, веднага щеше да се увериш в правотата ми. Черепът например имаше десетсантиметрови рога, а лицевите и челюстните кости бяха горе-долу със същата големина като човешките…

Усетих как Мантън потреперва и се премества малко по-близо до мен. Обаче любопитството му се оказа по-силно от страха.

— Ами прозорците?

— Прозорците? Стъклата на всички бяха изпотрошени. Представи си онези неголеми, ромбовидни прозорци с решетки, които излизат от мода в началото на осемнайсети век. Кой знае, може пък онзи младеж да ги е изпочупил… По този въпрос преданията мълчат.

Приятелят ми отново се умълча, потъвайки в дълбок размисъл.

— Знаеш ли, Картър… — заговори накрая, — наистина бих искал да видя тази къща. Къде точно се намира? Стъклата да вървят по дяволите, интересува ме самата сграда. И онзи гроб, където си пуснал костите на съществото… Ще ми ги покажеш ли?

— Ти вече видя въпросната къща, Мантън — отвърнах аз с гробовен глас. — През цялото време, откакто сме тук, тя беше пред очите ти.

Известната театралност, с която произнесох тези думи, явно подейства на събеседника ми доста по-силно, отколкото бях очаквал. Той рязко се отдръпна от мен и изведнъж нададе оглушителен вик, сякаш инстинктивно копнееше да се освободи от едва сдържаното и трупано през цялата вечер напрежение. За наш ужас, само миг по-късно нощта бе прорязана от невъобразим кошмарен рев, проехтял сякаш в отговор на писъка на моя приятел. Този нечовешки вопъл бе последван от зловещо проскърцване и аз веднага разбрах, че се отваря решетката на някой от ромбовидните прозорци на скверната къща, издигаща се пред нас. Нещо повече — изтръпнах, когато си припомних, че всички решетки — без една — бяха изпопадали или изгнили. Само тази на мансардния прозорец беше оцеляла.

После откъм необитаемия дом долетя леден повей, наситен с мирис на разложение и смърт, а от зейналата пукнатина зад нас, където бе погребано чудовището, се разнесе смразяващ кръвта вой. В следващия момент бях повален на земята от удар с чудовищна сила, нанесен ми от невидим обект с огромни размери и неведома същност. Лежах върху гробищната почва и слушах адската какофония от приглушени шумове и сподавени хрипове, извиращи от земните недра, които фантазията ми мигновено насели с легиони демони. Вледеняващият вихър бе последван от грохот на сгромолясващи се тухли, ала преди да разбера какво се случва, милостиво съм изгубил съзнание.