Отвъд стената на съня

Седяхме на един полуразрушен надгробен камък от седемнайсети век и си говорехме за онова, което обикновено наричат „неназовимото“. Есенният ден клонеше към своя край и над старото аркхамско гробище скоро щеше да се спусне мрак. По някое време взорът ми се спря на исполинската върба, чийто ствол почти бе преобърнал едно старинно надгробие със заличен надпис, и аз заразмишлявах на глас с какво ли зловещата гробищна почва захранваше могъщите корени, за да стане дървото толкова внушително. Тогава събеседникът ми находчиво отбеляза, че от сто години тук не е имало нови погребения, следователно в пръстта няма нищо кой знае какво и корените извличат от нея най-обикновените и тривиални вещества, необходими за растежа на върбите.

Всъщност, добави той, постоянните ми разсъждения за „неназовимото“, „неизразимото“ и „неведомото“ били недвусмислен признак за незрялост и инфантилност, напълно съответстващ на скромните ми успехи в литературното поприще. Според него съм имал нездравата склонност да завършвам творбите си с всевъзможни кошмарни видения и неописуеми звуци, които зашеметявали героите ми и ги лишавали от дар слово, в резултат на което те не били в състояние да разкажат на никой друг за преживяното от тях.

— Дължим всичко, което знаем — продължи събеседникът ми, — на петте си сетива и донякъде на интуитивното познание, свързано с религиозните откровения; ето защо е невъзможно да се намери обект, субстанция или явление, които да не подлежат на строго описание, базирано на научни факти, или да бъдат разтълкувани в духа на каноничните богословски доктрини — за предпочитане конгрегационистките с всичките им изменения и допълнения, привнесени от времето и сър Артър Конан Дойл71.

С този мой приятел — който се казваше Джоел Мантън и беше директор на Източната гимназия — често водехме подобни разговори и обичахме да се впускаме в разгорещени спорове. Той се бе родил и израснал в Бостън, където бе придобил онова характерно за жителите на Нова Англия самодоволство, отличаващо се с абсолютна невъзприемчивост към тайнствените обертонове на живота. Мантън беше убеден, че естетическа стойност има само обикновеният, всекидневен житейски опит и в този ред на мисли задачата на твореца е не да предизвиква силни емоции посредством увлекателен сюжет, загадъчни събития и изобразяване на дълбоки преживявания, а постоянно да поддържа спокойния интерес на читателя с помощта на подробни и точни описания на достоверни случки от реалния живот.

Особено го дразнеше моята прекомерна (както сам твърдеше) страст към мистичното и необяснимото; понеже беше изключително набожен и вярващ човек, той се отнасяше към свръхестественото с благоговейна почит и не можеше да се примири с обстоятелството, че аз го превръщам в обект на литературните ми занимания. Неговият логичен и прагматичен ум не бе способен да проумее, че някой би потърсил естетическа наслада именно в бягството от баналната рутина на ежедневието и пристъпването в един необикновен, фантастичен свят, изпъстрен с драматични обрати и населен с причудливи създания. Всички предмети и усещания имаха за него зададени веднъж завинаги размери, пропорции, свойства, причини и следствия. И макар дълбоко в сърцето си да съзнаваше (макар и смътно), че не е изключено човешката мисъл да се сблъска с явления с негеометричен и неевклидов характер, които изобщо не се вписват в рамките на нашия опит и представи, Мантън се смяташе за пълновластен арбитър, упълномощен да изхвърля от съдебната зала всичко, което не може да бъде разбрано и почувствано от средностатистическия гражданин. И не на последно място, той беше абсолютно сигурен, че такова нещо като „неназовимото“ не съществува; за него това бе просто лишена от смисъл празна дума.

Прекрасно разбирах, че всички художествени и метафизични аргументи са безсилни срещу ортодоксалното самодоволство на моя убеден в правотата си приятел, ала в заобикалящата ни обстановка на следобедната ни дискусия имаше нещо, което ме накара да изляза отвъд рамките на обичайните ни разговори. Порутените надгробни плочи, огромните дървета, островърхите покриви на старовремските сгради и цялостната атмосфера на облъхнатия от легенди за вещици и магьосници патриархален град ме вдъхновиха да защитя литературните си занимания и не след дълго аз вече громях опонента си с неговите собствени оръжия. Не ми беше никак трудно да премина в контраатака, защото знаех, че Джоел Мантън е доста чувствителен към някои суеверия и предразсъдъци, които в днешно време никой по-образован човек не би приел на сериозно — че мъртъвците могат да се надигат от гробовете си и да се появяват на най-неочаквани места, че старите прозорци пазят отраженията на лицата на покойниците, гледали през тях приживе, и тям подобни бабини деветини…