Отвъд стената на съня

— Да се отнасяш сериозно към онова, за което си шушукат селските старици — заявих аз, — по нищо не се различава от това, да вярваш в съществуването на безтелесни субстанции отделно от материалните им двойници. Защото, ако е вярно, че мъртвецът е в състояние да пренася своя видим — или даже осезаем — образ през пространството и времето, как може да наричаш нелепи предположенията, че някои изоставени къщи са обитавани от неведоми присъствия (които простолюдието нарича духове), или пък — че из старите гробища се рее безплътният и зловещ разум на древните поколения? И ако всички онези свойства, които приписваме на душата, не се подчиняват на законите на физиката и химията, нима е невъзможно да си представим, че след телесната ни смърт част от нас продължава да живее, приемайки определени форми и образи? Напълно разбираемо е, че хората, които са се сблъсквали с подобен шокиращ феномен, го наричат „неназовимото“… Изобщо, когато разсъждаваме над подобни теми, най-добре да оставим на мира така наречения „здрав разум“, понеже в конкретния случай той говори само за елементарна липса на въображение и гъвкавост на ума.

Вече се свечеряваше, ала на никой от нас не му се искаше да прекъсва разговора. Мантън не изглеждаше кой знае колко впечатлен от доводите ми и се захвана да ги оборва с онази убеденост в правотата си, която можеше и да върши работа в педагогическата му дейност, но не и при подобен задълбочен диспут. Знаех, че истината е на моя страна, и нямах никакво намерение да се предавам, а и разполагах с предостатъчно аргументи, подкрепящи тезата ми. Мракът се сгъстяваше и в далечните прозорци заблещукаха светлинки, но ние нямахме никакво намерение да напускаме гробището. Бях сигурен, че моят трезвомислещ събеседник не се притеснява нито от черната пукнатина в земята, зейнала под обраслото с плевели надгробие зад нас, нито от порутената безлюдна сграда от седемнайсети век, издигаща се между нас и най-близката осветена улица. Двамата водехме разгорещения пи спор за неназовимото, съвсем забравили за обкръжаващия ни свят, и когато опонентът ми приключи с поредния си залп от язвителни, но повърхностни остроумия, реших да му спомена някои от кошмарните факти, послужили за основа на един от разказите ми, който той намираше за особено нелеп и смехотворен.

Въпросното произведение се наричаше „Мансардният прозорец“ и бе публикувано на 22 януари 1922 година в списание „Уиспърс“72. В много американски градове — главно по Южното и Западното крайбрежие — януарският брой на изданието бе иззет от продажба заради жалбите на неколцина лабилни идиоти. Единствено читателите от Нова Англия проявиха невъзмутимост и само вдигаха снизходително рамене в отговор на моята творческа ексцентричност. Възраженията на критиците срещу творбата ми се базираха главно върху това, че от биологична гледна точка било невъзможно описаното от мен изчадие да съществува. Те набързо заклеймиха разказа ми като поредната селска небивалица от сорта на онези, които лековерният Котън Мадър бе поместил в своята хаотична и разпиляна „Magnalia Christi Americana“; според тях аз само бях доразвил и усложнил древния сюжет, което ме изобличавало като бездарен, претенциозен и витаещ в облаците графоман.

В интерес на истината, Котън Мадър бе описал единствено раждането на страшното създание, а аз бях дръзнал да отида доста по-далеч. Критиците ме бяха нарекли „търсач на евтини сензации“, защото разказвах как неведомата твар се храни с човешка плът, как расте и става все по-ужасяваща с течение на времето, как нощем наднича през прозорците на къщите, а денем се крие в мансардата на една изоставена старинна сграда и как след сто години някакъв човек случайно я зърнал зад прозореца на мансардата и видяното било толкова зловещо, че косата му мигом побеляла.

— Не се сърди, но както и друг път съм ти казвал, всичко това е въпиеща безвкусица — заяви ми Мантън със снизходителна усмивка.

Тогава му разказах за съдържанието на стария дневник, който бях открил сред останалите книжа от семейния ми архив на по-малко от два километра от мястото, където се намирахме в момента. Въпросният дневник — който обхващаше периода между 1706 и 1723 година — напълно потвърждаваше историята ми и в него се говореше за необикновените белези по гърба и гърдите на един от предците ми. После се спрях на зловещите предания, разпространени сред местното население и предавани шепнешком от поколение на поколение, както и на трагичния случай с един младеж, който през 1793 година се осмелил да пристъпи в прокълнатата пустееща къща, за да изследва някакви тайнствени следи или останки, след което изгубил разсъдъка си.