Отвъд стената на съня

Що се отнася до произхода и външния облик на дебнещия страх, местните жители не можаха да ни кажат нищо определено и всеки си имаше своя собствена версия, противоречаща си с тази на останалите. Обрисуваха ни го като чудовищна змия, кръвожаден великан, мятащ гръмотевици демон, адски прилеп, стръвен лешояд, ходещо дърво и какво ли още не… Щом съпоставихме всички събрани сведения, стигнахме до следната хипотеза — това бе жив организъм, извънредно чувствителен към изпразването на електрическите заряди в атмосферата; макар че някои легенди го бяха надарили с крила, предполагахме, че по-скоро става дума за сухоземно същество, избягващо откритите пространства. От друга страна обаче, как тогава се обясняваше свръхестествената бързина, с която се придвижваше, докато извършваше злодеянията си?

Не след дълго спечелихме доверието на неразговорчивите, отнасящи се с подозрение към всички чужденци планинци и те свикнаха с нас. Дори ни оказаха съдействие по време на претърсването на вековните гъсти гори около изоставеното имение. Обаче щом им споменахме, че искаме да открием Бенет и Тоби, те се вцепениха от ужас и се заеха да ни убеждават, че спътниците ми завинаги са напуснали човешкия свят, досущ като зверски избитите техни съселяни. В това, че злочестите местни жители бяха станали жертва на похищение или убийство, не се съмнявахме нито аз, нито Артър; никой горски хищник не бе в състояние да причини опустошението, довело не само до смъртта на всички онези клетници, но и разрушило няколко бараки и разтърсило земята като мощен подземен трус.

Минаваше средата на октомври, а ние все още не бяхме отбелязали кой знае какъв напредък. Може би ясните нощи възпираха демона и той не смееше да се развихри в нова кървава вакханалия? Въпреки прецизността, с която бяхме претърсили необитаемия дом и околностите му, така и не попаднахме на сериозни улики и вече започвахме да си мислим, че не бе изключено дебнещият страх да представлява явление с нематериален характер. Но ако наистина бе така, разполагахме ли с необходимото оборудване да го открием и да се справим с него? Другото, което ни тревожеше, бе наближаващата зима; опасявахме се, че с падането на първия сняг проучванията ни ще се озоват в задънена улица, защото, както по всичко изглеждаше, прокрадващата се смърт не вземаше жертви през зимните месеци. Ето защо последната ни експедиция до опустошеното от демона селище, проведена в един мрачен октомврийски ден, се отличаваше с излишна привързаност, граничеща с отчаяние.

Едва ли е нужно да се споменава, че селцето бе напълно изоставено. Дебнещият страх бе прогонил всичките му обитатели. Макар че злочестото поселище бе доста старо, и до ден-днешен си нямаше име. То бе разположено в тясна, обезлесена падина, сгушена между склоновете на две възвишения, наречени съответно Коун Маунтин и Мейпъл Хил. Намираше се на три километра североизточно от подножието на Темпест Маунтин и на четири километра и половина от старинното имение. По права линия между селцето и дома на Мартенс се простираше открита и сравнително равна — ако не се броят уродливите могили, наподобяващи свити на кълбо змии — местност, обрасла с противна гъста трева и жилести плевели. Поради тази причина предположихме, че демонът е дошъл откъм Коун Маунтин, чийто залесен южен склон стигаше чак до Темпест Маунтин.

Двамата с Артър Мънроу претърсихме буквално всеки метър от прокълнатото селце, но не открихме нищо значимо. Част от склона на Мейпъл Хил бе пропаднала в резултат на свлачище или земетресение, а издигащото се недалеч самотно дърво бе разцепено надве от страшния удар на гръмотевицата, призовала демона от леговището му. С всяка следваща минута недоумението ни нарастваше и надвисналите над главите ни буреносни облаци като че ли подчертаваха обречената безплодност на отчаяните ни усилия. В същото време постоянно усещахме присъствието на някаква невидима, неясна заплаха — сякаш грамадни грифони с ципести крила хищно се взираха в нас от необятните космически глъбини.

С напредването на следобеда сенките започнаха да се сгъстяват и не след дълго дочухме ръмженето на бурята, която скоро щеше да се разрази над Темпест Маунтин. Дори на дневна светлина грохотът на гръмотевиците, проехтял над тази посърнала местност, ни накара да потръпнем. Двамата с Артър внезапно осъзнахме, че както по всичко изглежда, ще бъдем застигнати от стихията насред самия епицентър на трагедията. Единственото, на което можехме да се надяваме, беше бурята да започне след падането на нощта. Това обаче не беше кой знае каква утеха, ето защо побързахме да напуснем склона на Мейпъл Хил и да си потърсим убежище в някоя от що-годе запазените къщурки в поселището.