Отвъд стената на съня

Пороят ни връхлетя още докато се спускахме по хълма. Пътят ни ненадейно бе преграден от непроницаема водна завеса, а небето зловещо притъмня. Проливният дъжд валеше с такава сила, че почти нищо не се виждаше. За наше щастие, познавахме добре района — благодарение на досегашните ми проучвания — и без губене на време се насочихме към първата барака с оцеляла врата, която се изпречи пред погледа ни. Вратата бе обърната към Мейпъл Хил; натам гледаше и малкият прозорец. Залостихме вратата и закрихме прозореца с валящия се на земята капак, без съмнение, изтръгнат от пантите си по време на неотдавнашното произшествие. Тъй приседнахме на някакви сандъци и запушихме лула сред възцарилия се в помещението мрак, заслушани в демоничния вой на вятъра и тътена на гръмотевиците.

Заобикалящата ме обстановка — в съчетание със свирепата стихия и тягостното очакване — болезнено ми напомни за злополучното нощно бдение в изоставеното имение на хребета на Темпест Маунтин. В съзнанието ми отново изникнаха проклетите въпроси, които не спираха да ме глождят след изчезването на Джордж Тоби и Уилям Бенет, отнесени от чудовищната сянка върху камината. Защо демонът — без значение дали бе дошъл през вратата на стаята, или през големия прозорец — бе нападнал онези, които лежаха в двата края на кревата, пощадявайки този по средата, тоест моя милост? Дали бе решил да дойде за мен сега? Как изобщо бе сграбчил двамата ми помощници — с кошмарно дълги пипала или по някакъв друг начин? А може би знаеше, че аз съм инициаторът на всички тези търсения и ми готвеше невъобразимо страшна участ?

Потънал в тези мрачни размишления, изведнъж бях сепнат от титаничен трясък, последван от срутване на земна маса. Мълнията бе ударила съвсем наблизо. Почти едновременно с нея се надигна свиреп вятър, чийто дяволски вой се засилваше с всеки миг. Бяхме сигурни, че още едно дърво на Мейпъл Хил е станало жертва на гръмотевичната буря, и Артър се надигна от мястото си, за да провери със собствените си очи. Ала едва беше отместил капака, когато в бараката с оглушително свистене нахлуха дъждът и вятърът, които ми попречиха да чуя какво изрича моят спътник. Междувременно той се бе надвесил през прозореца, явно за да огледа по-добре притъмнялата, обезобразена от стихията околност.

След известно време вятърът започна да утихва, а противоестественият мрак — да се разсейва. Изглежда, бурята най-сетне отминаваше. Казах на Артър, че трябва да пуснем малко повече светлина в помещението, дори и дъждът да ни измокри малко, и отворих широко вратата. Крехките ми надежди, че все още можем да разгадаем чудовищната тайна — за която бях сигурен, че се спотайва някъде тук — моментално бяха попарени от угнетяващата гледка, която се разкри пред взора ми. Земята около къщурката се бе превърнала в еднообразна кална маса, размита от мътната вода; всички улики, които може би щяхме да открием, бяха безвъзвратно погребани под вездесъщия и покров. Известих за това моя спътник, без да откъсвам поглед от унилия пейзаж, ала той отново не ме удостои с отговор; тогава се обърнах и се приближих до него, докосвайки рамото му. Никаква реакция; журналистът продължаваше да се взира безмълвно през прозореца, надвесил се над перваза. Изпълнен с недоумение, аз го сграбчих за рамото и силно го разтърсих, при което горната част на тялото му се завъртя към мен. В същия миг адските нокти на неописуем ужас, извиращ от първичните бездни на отдавна погребаното минало, се забиха дълбоко в душата ми, разкъсвайки я на парчета.

Артър Мънроу беше мъртъв, а лицето му го нямаше. На негово място зееше отвратителен кратер, а малкото останала плът се бе превърнала в безформено кърваво месиво.

Зловещото червено зарево

В нощта на 8 ноември 1921 година отново се разрази страховита буря. Тя ме завари насред занемареното семейно гробище на рода Мартенс, ала този път бях съвсем сам. Въпреки лошото време, аз с безумна упоритост разкопавах гроба на Ян Мартенс на мъждукащата светлина на газения ми фенер. Облаците бяха започнали да се сгъстяват още в ранния следобед, когато започнах да копая, а сега бесните пориви на вятъра неистово свистяха сред короните на вековните дъбове, обрамчващи старинния дом.

Събитията, чието начало бе положено на 5 август — сянката на демона върху камината, мистериозното изчезване на двамата ми помощници, последвалото нервно изтощение и зловещата смърт на репортера Артър Мънроу — бяха разтърсили из основи душевното ми равновесие. Понеже се досещах за реакцията на местните жители, побързах тайно да погреба тленните останки на журналиста, скривайки обезобразеното му тяло от чуждите очи. Казах си, че по-добре да го смятат за безследно изчезнал, отколкото да узнаят какво всъщност се е случило с него. Явно се бях справил добре, защото всички опити да бъде открит не донесоха никакъв резултат. Вероятно част от планинците се досещаха, че в изчезването на репортера има нещо гнило, обаче аз бях твърдо решен да не разпалвам допълнително страховете им.