Отвъд стената на съня

Разочарован, напуснах семейното гробище на Мартенсови и се отправих към селцето с опожарената къща. Там също претърпях неуспех — единственото, което открих сред пепелището, бяха няколко кости и два черепа, които едва ли биха могли да минат за тленни останки на изчадието. Местните жители ми споделиха, че освен демона жертва на пожара станал и възрастният обитател на постройката, който живеел там сам-самичък; тогава им показах добре запазения човешки череп, който най-вероятно бе принадлежал на злочестия клетник. В такъв случай откъде се беше взел другият череп? Възможно ли бе да е на чудовището? Помолих селяните да ми обрисуват връхлетялата ги твар, ала никой не можа да ми даде точно описание, въпреки че мнозина я зърнали да скача от дървото; всички я наричаха просто „дявол“ и „демон“. Отново подложих втория череп на внимателен оглед и стигнах до извода, че въпреки някои странни деформации, определено имаше човешки произход. Какво ли можеше да означава това?

Следващата стъпка бе да проверя клоните на грамадното дърво и околността за някакви следи от съществото, но отново ударих на камък. Демонът сякаш буквално се бе материализирал върху масивния ствол, чиито корени стърчаха зловещо над земята, подобно на гигантски змии. Озадачен и недоумяващ, се върнах в поселището, където прокрадващата се смърт бе взела най-много жертви и където Артър Мънроу бе намерил своята гибел. Макар че усилията ми отново се оказаха безплодни, бях осенен от няколко нови идеи, които изискваха потвърждение. Следващите дни прекарах в проучване на склоновете на Коун Маунтин и Мейпъл Хил, откъдето селцето се виждаше като на длан; най-голямо внимание отделих на онази част от Мейпъл Хил, която бе пропаднала в резултат на бурята, разразила се в нощта на страшната трагедия.

В късния следобед на 14 ноември стоях точно там и местех погледа си ту към прокълнатото поселище, ту към внушителните очертания на Темпест Маунтин. Започваше да се мръква; не след дълго луната обля долината и близките върхове със сребристото си сияние, откроявайки причудливите изпъкнали могилки, осеяли цялата местност. Навярно за всеки друг наблюдател пейзажът би бил олицетворение на пасторално спокойствие, но не и за мен; никога нямаше да забравя що за скверни ужаси се спотайват под идиличната му безметежност. С всяка следваща минута тези загадъчни землисти гърбици, наподобяващи свити на кълбо змии, ме изпълваха с все по-голямо омерзение и аз изведнъж се замислих за произхода и неестественото им изобилие. Естествено явление ли бяха… или присъствието им се дължеше на нещо друго?

Без да съм специалист по геология, в началото бях предположил, че тези тайнствени обекти са се появили в далечните праисторически времена в резултат на съпротивлението на планинската почва срещу настъпващите ледници. Странните куполовидни образувания бяха най-много на брой около хребета на Темпест Маунтин, след което честотата, с която бяха разпръснати по склоновете, намаляваше. И ето че сега, докато стоях насред Мейпъл Хил и съзерцавах хълмистата местност, ненадейно осъзнах, че между противните гърбици и грамадата на Темпест Маунтин съществува някаква особена, но в същото време строга система на пространствени отношения. Без съмнение, билото на възвишението представляваше нещо като център, откъдето радиално се проточваха множество лъчи, маркирани от разпръснатите из околността куполовидни образувания. Сякаш зловещият необитаем дом на рода Мартенс беше чудовищен октопод, прострял във всички посоки уродливите пипала на дебнещия страх; от този ярък образ изведнъж ме побиха такива смразяващи тръпки, че мигновено реших да насоча цялото си внимание към разплитането на тази мистерия.

Колкото повече размишлявах над произхода на многобройните могили, толкова повече се убеждавах в несъстоятелността на ледниковата хипотеза, а съзнанието ми бе връхлетяно от вледеняващо прозрение. Преди да се усетя, устните ми сами започнаха да мълвят привидно несвързани, откъслечни и налудничави фрази: „Боже мой!… Проклетите гърбици… Навярно цялата местност е прорязана от тунели, а дяволските къртичини им осигуряват излаз на повърхността… Колко ли са на брой?… Онази нощ в имението… Първо докопаха Тоби и Бенет… А те се намираха от двете ми страни… Нима са ни нападнали две изчадия едновременно?“. В следващия момент вече разравях като бесен пръстта под краката ми; ръцете ми трепереха и ноктите ми се чупеха, ала аз не обръщах никакво внимание на това. Ненадейно от гърдите ми се изтръгна мощен вик и аз се натъкнах на същия тунел, по който бях пълзял в онази кошмарна нощ.