Отвъд стената на съня

Междувременно значително по-тихата (но доста по-мъчителна в духовен смисъл) фаза на кошмара мрачно се разгръщаше зад затворената врата на една обсипана с книжни лавици стая в Аркхам. Загадъчният непонятен ръкопис — или дневник — на Уилбър Уейтли, изпратен в университета „Мискатоник“ за разшифроване, породи силно безпокойство и затруднение сред специалистите по древни и съвременни езици. Дори използваната в него азбука, макар и нелишена от сходства с отдавна изчезналото, употребявано в някогашна Месопотамия писмо, се оказа неизвестна и на най-големите специалисти. Окончателното заключение на експертите оцени манускрипта като шифрован запис, осъществен чрез използването на изкуствена азбука, като нито един от методите на криптографията не успя да даде някакъв ключ към разгадаването му. Старинните книги от дома на Уейтли, макар и да бяха изключително интересни и в редица случаи да отваряха нови хоризонти за философите и хората на науката, ни най-малко не бяха в състояние да помогнат за разшифроването на текста. Една от тях — обемист том с желязна закопчалка — също бе написана на неизвестна азбука от коренно различен характер, наподобяваща санскрит. В края на краищата старинният фолиант бе предаден на доктор Армитидж — както заради особения му интерес към семейство Уейтли, така и поради неговите обширни лингвистични познания и ерудицията му в областта на мистичните заклинания от античните времена и Средновековието.

Армитидж хранеше предположението, че азбуката може да представлява средство, тайно използвано от определени забранени култове, достигнали до нас от дълбоката древност и наследили множество форми и традиции от магьосниците и вещерите от Сарациния. Но не това бе въпросът, който той считаше за най-важен, понеже според него произходът на символите, използвани за шифроването на текста, не беше толкова съществен. Убедеността му се основаваше на обстоятелството, че — особено като се вземе под внимание гигантският обем на ръкописа — нищещият го едва ли би започнал да употребява друг език освен родния си, като се изключат някои отделни формули и заклинания. Ето защо Армитидж се зае да изследва манускрипта с предположението, че негова основа се явява английският език.

От многократните неуспешни опити на колегите си да проникнат в същността на дневника докторът разбра, че загадката е доста сложна и заплетена и че опитите да се намери просто решение са обречени априори на провал. Цялата останала част от август той посвети на изучаването на огромно количество материали, засягащи криптографията; проучи всички източници от своята библиотека, прекара безсънни нощи над мистериите на „Полиграфия“ на Тритемий, „De Furtivus Literaru Notis“88 на Джанбатиста Порта89, „Особености на шифрите“ на Дьо Виженер90, „Cryptomenysis Patefacta“91 на Фалкънър, изучи и книгите от осемнайсети век — например изследванията на Дейвис и Тикнес92, както и последните разработки на такива ерудирани специалисти като Блеър, Фон Мартен и Клюбер93. В крайна сметка стигна до заключението, че си има работа с една от най-изтънчените и комплексни криптограми, в които множеството на отделните листове със съотнасящите се букви са разположени като таблицата на умножението, а текстът е съставен благодарение на ключови думи, известни единствено на автора. Изследователите от миналото се оказаха много по-полезни на Армитидж, отколкото съвременните учени, поради което той реши, че ключът към разгадаването на манускрипта има неизмеримо древен произход и без съмнение, е преминал през дълга верига от мистични преобразувания. На няколко пъти му се струваше, че пред него проблясва ярката светлина на истината, ала всеки път някакво непредвидено препятствие го отблъскваше отново назад. Едва през септември облаците започнаха да се разсейват. Определени букви, намиращи се на определени места в текста, изясниха без никакво колебание, че текстът действително е написан на английски.

Вечерта на втори септември и последната бариера беше премахната и доктор Армитидж за първи път успя да прочете фрагмент от записките на Уилбър Уейтли. Както и всички предполагаха в началото, това се оказа дневник; текстът отразяваше както високата ерудиция в сферата на окултното, така и поразителното невежество на странното същество, явяващо се негов автор. Една от първите записки, прочетени от Армитидж, отнасяща се до 26 ноември 1916 година, се оказа поразителна и обезпокояваща. Това бе написано, направи си сметка ученият, от хлапе на три години и половина, което изглеждаше като момче на дванайсет-тринайсет години.