Отвъд стената на съня

В този миг дяволските звуци заглъхнаха и Хенри Уилър посегна към далекогледа, ала видя само три силуета на върха; дребните фигурки яростно махаха с ръце, правейки странни жестове, докато пеенето им достигаше своята кулминация. От какви ли бездънни черни кладенци на архаичния ужас, от какви ли неизмерими дълбини на извънкосмическото съзнание или мрачната, забулена в мистика наследственост идваха тези неясни, стържещи и полуартикулирани хрипове? Сега те станаха по-отчетливи и ясно различими в своята неистова, кошмарна и всепоглъщаща ярост.

— ’Ехй-й-йа-йа-йахаах. — е ’йайайайааааа… нгх ’аааааааа… нгх’ааа… х’иух… х’йух… ПОМОЩ! ПОМОЩ!… Т-т-т-т… ТАТКО! ТАТКО! ЙОГ-СОТХОТ!

Това бе всичко. Мъртвешки бледите лица на кореняците продължаваха да се взират в посоката, откъдето идваха звуците, а ушите им отчаяно се вслушваха в тези несъмнено произнесени на английски думи, които се лееха гръмоподобно от шокиращата пустота над ужасния олтар, ала вече на никого не бе съдено да ги чуе. Вместо тях се разнесе такъв взрив, който сякаш разтърси цялата планина; оглушителен, апокалиптичен грохот, чийто източник можеше да бъде както земята, така и небето. Единичен проблясък на мълния се стовари върху каменния олтар от пурпурното небе и титанична невидима вълна с невероятна сила и неописуемо зловоние се понесе от хребета във всички посоки; дървета, треви и храсти бяха пометени и изкоренени със смразяваща ярост, а уплашените хора в подножието на хълма, полузадушени от невероятната смрад, едва се удържаха на краката си. В далечината залаяха кучета, зелената трева и листата на дърветата увехнаха за секунди, придобивайки болезнен сиво-жълт оттенък, а по полята и горичките се изсипаха като кошмарен дъжд мъртвите телца на хиляди козодои.

Зловонието бързо се разсейваше, ала прокълнатата растителност никога вече не се възстанови. И до ден-днешен по Стражевия хълм и околностите му расте нещо уродливо и неестествено, носещо върху себе си отпечатъка на скверното и нечестивото. Къртис Уейтли дойде в съзнание едва след като и тримата учени вече бяха слезли от възвишението, осветени от слънчевите лъчи, които отново бяха станали ярки и чисти. Те бяха мрачни и изпълнени със скръб, като че ли бяха изпитали на собствен гръб лавината от впечатления и спомени, неизмеримо по-шокиращи от онези, превърнали групичката местни жители в сбирщина треперещи страхливци. В отговор на морето от въпроси, изляло се отгоре им, те само поклащаха глави, потвърждавайки единствено най-важното.

— То изчезна завинаги — каза Армитидж. — Разцепено е на елементите, от които е било сътворено първоначално, и повече няма да може да се върне към живот. Това същество беше абсолютно невъзможно в материалния свят. Едва най-малката негова частица беше материя в онзи смисъл, който разбираме ние. То приличаше на баща си… и по-голямата част от него се върна в онази мъглява област или измерение, което се намира отвъд нашата материална вселена; в онези бездънни глъбини, откъдето са могли да го призоват на хълма само най-чудовищните ритуали на човешкото богохулство и ерес.

Настъпи кратка пауза, в която хаотичните впечатления и чувства на клетия Къртис Уейтли започнаха да се събират в едно; той вдигна ръце към главата си и нададе протяжен стон. Паметта му, изглежда, се възвърна към онзи момент, в който съзнанието бе напуснало нещастника, и зърнатият в окуляра кошмар отново го връхлетя.

— О, Боже Господи, т’ва полулице… т’ва полулице най-отгоре, на самия му връх… т’ва лице с червени очи и бели чупливи коси, и със същата брадичка като на Уейтли… То беше нещо като октопод, сепия, паяк… или всичкото т’ва накуп, но имаше почти човешко лице отгоре си, и т’ва лице си беше лицето на вещера Уейтли, само дет’ беше широко метри, цели метри…

Мъжът замлъкна изтощен, а цялата група местни жители се втренчиха с потрес в него; изумлението им още не бе прераснало в парализиращ ужас. Единствено старият Зебълон Уейтли, който все още помнеше някои страшни тайни от далечното минало, ала до този момент не бе промълвил и дума, се осмели да заговори.

— Изминаха петнайсет лета… — въздъхна тежко той. — Преди петнайсет лета чух стария Уейтли да казва, че ще дойде ден и всички ние ще чуем как синчето на Лавиния ще прогласи името на баща си от билото на Стражевия хълм…

В този момент Джо Озбърн го прекъсна, обръщайки се с въпрос към учените от Аркхам.

— К’во беше туй все пак… и как младият Уейтли го е призовал от въздуха?

Армитидж се опита да му обясни, като подбираше внимателно думите си.