Отвъд стената на съня

Щом минаха покрай обиталището на Уилбър Уейтли, мнозина бяха обхванати от ясно забележими тръпки, като решителността им отново се разколеба. Не бе шега работа да се изравни със земята такава голяма къща; за това навярно бе необходима страшна сатанинска сила. Срещу подножието на Стражевия хълм следите напускаха пътя и отпечатъците оформяха широка ивица опустошени дървета и храсти, обозначаваща предишния път на чудовището до върха и обратно.

Армитидж извади джобния си далекоглед с висока степен на увеличение и внимателно огледа стръмния склон на хълма. После подаде прибора на Морган, който се отличаваше с по-добро зрение. Само след миг ученият гръмко извика, предавайки инструмента на Ърл Сойър и едновременно с това сочейки към едно определено място на склона на възвишението. С онази непохватност, типична за повечето хора, които за пръв път си имат работа с оптически прибори, Сойър известно време се суетеше с колелцето на настройката, ала след като Армитидж му даде някои указания, нагласи правилно тръбата и фокусира лещите. Щом стори това, Ърл нададе такъв вик, пред който реакцията на Морган изглеждаше до болка отегчена и сдържана.

— Господи Боже милостиви! Тревата и храстите се движат! То се катери нагоре — бавно пълзи нагоре по хълма — ей сега ще се добере до хребета — един господ знае защо!

Паниката бързо се разпространи сред присъстващите. Едно е да търсиш неведомо страховито изчадие, а съвсем друго — да го намериш. Заклинанията сигурно ще сработят… ами ако не стане така? Изведнъж всички започнаха да засипват Армитидж с въпроси за загадъчното същество, обаче явно никой от отговорите не бе в състояние да удовлетвори присъстващите. Всеки от кореняците долавяше кошмарната близост на такива чудовищни, кощунствени проявления на Природата, които се простираха отвъд пределите на обичайните опит и знания на човечеството.

X.

В края на краищата тримата от Аркхам — възрастният и белобрад доктор Армитидж, набитият и прошарен професор Райс и слабичкият, младеещ доктор Морган — се отправиха към билото на хълма сами. След дълги и търпеливи инструкции относно правилната употреба на далекогледа те оставиха прибора на уплашените мъже от Дънуич, които с трепет наблюдаваха изкачването на тримата учени. То се оказа доста тежко и Армитидж на няколко пъти се нуждаеше от помощта на колегите си, за да продължи напред. Високо над главите на катерещата се група между дърветата колебливо се извиваше гигантска просека — пълзящото адско създание си проправяше път с неумолимата настойчивост на огромна змия. След известно време стана ясно, че преследвачите съвсем скоро ще настигнат целта си.

Къртис Уейтли — от разклонението на неизродените Уейтли — държеше далекогледа, когато групата от Аркхам описа дъга, отклонявайки се от просеката. Той съобщи на събралите се кореняци, че тримата пришълци вероятно възнамеряват да се качат на един от съседните върхове, издигащ се над просеката на онова място, където растителността още не е пометена. Така и стана, след което на катерещите се им се удаде да съкратят значително дистанцията между себе си и преследваното същество.

Тогава Уесли Кори, който междувременно бе поел далекогледа, извика, че Армитидж насочва разпръсквателя, държан от Райс, и че навярно всеки миг ще се случи нещо. Тълпата неспокойно се размърда, понеже хората бяха запомнили, че прахът от разпръсквателя трябва да направи чудовището видимо за няколко секунди. Двама или трима от мъжете закриха очи с ръце, ала Къртис Уейтли стисна здраво инструмента и съсредоточено се вгледа в окуляра. Той забеляза, че Райс, който със своите колеги се намираше на изключително удобно място, разполага със сериозни шансове да разпръсне праха във въздуха, постигайки при това максимален ефект.

Тези от местните, които наблюдаваха случилото се с невъоръжено око, зърнаха само мигновена експлозия, наподобяваща сив облак — с размерите на средно голяма сграда — недалеч от върха на хълма. Къртис, който държеше далекогледа, ненадейно го изпусна, надавайки ужасен вопъл. Приборът полетя във въздуха и цопна право в стигащата до глезените лепкава и слузеста кал. Човекът се олюля и навярно щеше да се строполи на земята, ако не го бяха подхванали навреме двама или трима от стоящите наблизо мъже. Единственото, което можеше да стори, бе да скимти едва доловимо:

— О, о, Господи Боже… това… това…

Спътниците му го засипаха с истински порой от въпроси и докато траеше суетнята, единствено Хенри Уилър се сети да вдигне падналия далекоглед и да се опита да го поизчисти от мръсотията. Както изглеждаше, Къртис поне за момента бе изгубил способността си за свързана реч и дори едносричните отговори му се удаваха с голяма трудност.