Отвъд стената на съня

Намери го в лицето на мосю Верхарен — белгийски агент, живеещ в една от конгоанските фактории46. След като изслуша изследователя, белгиецът му обеща, че не само ще открие, но и ще му изпрати мумията на богинята. Въпреки че Верхарен само беше чувал за свещената находка, той разчиташе на племето н’бангу, което по това време служеше на правителството на крал Алберт47, и смяташе, че лесно ще ги убеди да се разделят с това мрачно божество, похитено от техните предци. Докато плаваше към Англия, Артър си мислеше, че ако има късмет, след няколко месеца може да получи безценната етнографска реликва, която не само ще потвърди най-безумните и дръзки хипотези на неговия прапрапрадядо, но и ще изчисти името му пред научната общественост.

Докато чакаше вести от мосю Верхарен, Артър Джърмин проучи с още по-голямо усърдие ръкописите, останали от далечния му предтеча. Постепенно той почувства духовна близост със сър Уейд и ентусиазирано се захвана с търсене на сведения за личния му живот в Англия, защото до този момент се бе интересувал само от африканските му изследвания. Ала въпреки множеството слухове за мистериозната му португалска съпруга, Артър така и не успя да открие нито едно веществено доказателство, че тя е живяла в имението. Сякаш паметта за нея съзнателно бе изтрита от семейните анали. Ученият всячески се мъчеше да открие защо е станало така и в крайна сметка реши, че всичко се дължеше на умопомрачението на съпруга ѝ. Спомняше си, че прапрапрабаба му бе дъщеря на португалец, търгуващ с Африка. Без съмнение тя превъзходно познаваше Черния континент и навярно беше прагматичен, здравомислещ човек като баща си. Ами ако налудничавите теории на сър Уейд бяха предизвикали снизходителната ѝ насмешка? Как би реагирал съпругът ѝ на подобно поведение? Нямаше ли да я заведе в Африка, за да я накара да се убеди лично в правотата му? Ала колкото и стройни и логични да бяха предположенията му за обгърнатите в тайнственост събития отпреди век и половина, Артър ясно си даваше сметка, че не бяха нищо повече от догадки.

През юни 1913 година Джърмин получи писмо от мосю Верхарен, в което се съобщаваше, че търсенето на сакралната находка се увенчало с успех. Тази мумия действително представлявала необикновен експонат, пишеше белгиецът, и не би могла да бъде класифицирана с лека ръка, още повече от неспециалист. Само експерт бил в състояние да определи дали тленните останки са принадлежали на човек, или маймуна; процесът по идентификация се затруднявал допълнително и от лошото състояние на балсамираното тяло. Неумолимият ход на времето и влажният климат на Конго не били сред факторите, благоприятстващи съхранението на подобна находка, особено когато мумифицирането не било извършено от специалист в тази сфера. На шията си мумията имала златна верижка, на която висял медальон с капаче; във вътрешността му обаче нямало нищо. Върху капачето бил изобразен някакъв герб. По всяка вероятност украшението било собственост на злополучен бял пътешественик, натъкнал се на воините н’бангу в лош за него час, а после те го сложили на врата на богинята в знак на преклонение. Накрая мосю Верхарен пишеше, че след като внимателно разгледал лицето на балсамираното същество, нямал търпение да види реакцията на кореспондента си, защо го определено го очаквала голяма изненада, свързана с приликата на принцесата с една небезизвестна личност. Това беше единственото лекомислено подхвърляне на белгиеца в подробното му, издържано в изключително сериозен тон писмо, което завършваше с обещанието, че пратката с находката ще пристигне при Артър след около месец.

Въпросният колет бе доставен в дома на Джърмин в слънчевия следобед на 3 август 1913 година. Изследователят тутакси се разпореди пратката да бъде отнесена в голямата зала, където се съхраняваше впечатляващата колекция от африкански образци, започната от сър Робърт и завършена от самия Артър. По-нататъшните събития са възстановени по разказите на прислугата и съдържанието на определени документи, подложени на задълбочено проучване. От всички свидетелства най-свързан и изчерпателен беше разказът на стария Соумс — дългогодишен иконом в семейното имение. Според него, след като колетът бил оставен в голямата зала, сър Артър наредил на всички да напуснат помещението. Щом това било изпълнено, джентълменът взел чук и длето и се заел с отварянето на сандъка. Последвалите удари внезапно прекъснали и се възцарила тишина; колко продължила тя, икономът не можеше да си спомни, обаче след по-малко от четвърт час той чул смразяващ кръвта вик, изтръгнал се — без никакво съмнение — от гърдите на Артър Джърмин.

В следващия миг вратата се отворила с трясък, изследователят изскочил от залата и се втурнал към парадния вход с такава бързина, сякаш го преследвал призрак. Соумс бил потресен от изражението на неописуем ужас, изписано на лицето му. Щом достигнал парадния вход, сър Артър ненадейно се спрял, поколебал се за секунда-две, след което се обърнал и се затичал надолу по стълбите, водещи към мазето.