Отвъд стената на съня

На 19 октомври 1852 година в семейното имение пристигна прочутият изследовател Самюъл Сийтън, който бе живял известно време сред племето онга и бе събрал огромно количество информация за тях. Сийтън предполагаше, че някои легенди за каменния град на гигантските бели маймуни, над които властвал могъщ бял бог, биха могли да се окажат ценни за етнолога. Навярно в разговора си с Робърт посетителят е представил множество интересни свидетелства, за които можем само да гадаем, защото срещата на двамата антрополози внезапно приключила с шокираща поредица от ужасяващи събития. Сър Робърт Джърмин излязъл от библиотеката, оставяйки удушения труп на Самюъл Сийтън да изстива на пода, след което хладнокръвно погубил и трите си деца — както онези с физическите и умствените недъзи, така и избягалия през 1849-а Невил. Той издъхнал, докато бранел живота на двегодишния си син Алфред, който също бил набелязан за умъртвяване от стария безумец. След този инцидент сър Робърт бе прибран в затвор за душевноболни престъпници, където направи няколко неуспешни опита за самоубийство и в крайна сметка почина от апоплектичен удар след по-малко от три години.

Сър Алфред Джърмин стана баронет на четвъртата година от живота си, ала вкусовете и предпочитанията му изобщо не съответстваха на тази благородническа титла. Щом навърши двайсет, той се присъедини към оркестъра на един мюзикхол, а на трийсет и шест изостави жена си и сина си Артър на произвола на съдбата и тръгна да гастролира из Америка със странстващ цирк, наречен „Най-голямото шоу на Земята“. Животът му приключи по най-ужасяващ и безславен начин. Сред животните в цирка имаше една огромна мъжка горила с необичайно светла окраска; тази маймуна се отличаваше с изключително кротък нрав (което никак не се връзваше с исполинската ѝ сила) и бе спечелила любовта на всички артисти. Що се отнася до Алфред Джърмин, той бе като омагьосан от нея и двамата често седяха един срещу друг от двете страни на решетката на клетката, гледайки се в очите. В края на краищата Алфред получи разрешение да дресира животното и постигна смайващи резултати, възхитили както публиката, така и колегите му. Една сутрин — по това време циркът бе в Чикаго — Алфред репетираше с горилата боксьорски мач, по време на който приматът ненадейно нанесе на дресьора си удар с несъобразена сила, причинявайки му остра физическа болка и уязвявайки самолюбието му. За случилото се впоследствие членовете на групата предпочитаха да не си спомнят. Никой от тях не очакваше, че Алфред Джърмин изведнъж ще нададе пронизителен нечовешки вик, ще сграбчи с две ръце гигантския си противник, ще го притисне към пода на клетката и ще забие зъбите си в косматата му шия. В първите няколко секунди горилата бе смаяна от изненадващите действия на дресьора си, ала бързо дойде на себе си и докато я укротят, тялото на покойния баронет вече бе обезобразено до неузнаваемост.

II.

Артър Джърмин беше син на сър Алфред Джърмин и една обикновена певица от оркестъра на мюзикхола. Когато баронетът заряза семейството си и започна да скитосва с цирковата трупа, майката пристигна с детето в имението на фамилията Джърмин, където стана пълновластна господарка. Тя не бе забравила за дворянската титла на сина си и се постара да му даде най-доброто образование за оскъдните средства, с които разполагаше. По това време финансите на рода се топяха като пролетен сняг и старинният дом се намираше в крайно окаяно състояние, но младият Артър го харесваше. Юношата не приличаше на нито един от предците си, защото бе поет и мечтател. Онези съседи, които знаеха за мистериозната португалска съпруга на стария Уейд Джърмин, шушукаха, че заслугата за това била на латинската ѝ кръв, ала повечето се присмиваха на изострената му чувствителност и афинитета му към прекрасното, приписвайки я на майка му — певицата с неизвестен произход. Поетичната изтънченост на младежа изобщо не се връзваше с уродливата му външност. Почти всички представители на рода се отличаваха с грубо телосложение и противни физиономии, но без преувеличение можеше да се каже, че в това отношение Артър задминаваше всички свои роднини. Думите бяха безсилни да опишат грозотата му, ала нямаше съмнение за едно — отблъскващите черти на лицето му и неестествената дължина на ръцете му караха всеки, зърнал го за първи път, да потръпва от отвращение.