Отвъд стената на съня

После, малко преди полунощ, всички бронзови порти на Сарнат внезапно се разтворили и избълвали сред откритото пространство многочислени тълпи обезумели хора, при вида на които празнуващите пред стените принцове изплашено побягнали. Лицата на напускащите града жители били белязани с печата на безумието и невъобразимия ужас, очите им били разширени от суеверен страх, а думите, откъсващи се от устните им, възсъздавали такива кошмарни картини, че никой от онези, които ги дочули, не посмял да спре стремителния си бяг. Същевременно откъм царския палат проехтели такива ужасяващи вопли, че всички изтръпнали при мисълта какво ли се е случило в най-голямата зала на двореца, където пирувал владетелят с неговата свита. Тези, които се осмелили да надзърнат през големите прозорци на палата, зърнали кошмарно зрелище: вместо цар Нагрис-Хей и празнуващите благородници там се гърчели десетки жабоподобни твари със зеленикава кожа, изпъкнали очи и издадени напред дебели устни. Уродливите създания подскачали из залата, изпълнявайки скверните си танци и размахвайки обгърнати от пламъци златни подноси. А когато принцовете и простолюдието, панически напускащи обречения Сарнат на гърбовете на своите слонове, коне и камили, отново погледнали към езерото, забелязали, че сивата скала Акурион вече е напълно потопена под водата.

Мълвата за чудовищното бедствие, сполетяло Сарнат, тутакси плъзнала из обширните земи на Мнар и керваните вече не поемали по пътя към прокълнатия град и несметните му съкровища от скъпоценни метали. Ала трябвало да измине много време, докато някой дръзне да се отправи към облъхнатата от страховити легенди равнина, където някога се издигал процъфтяващият Сарнат. Това били смели млади хора, синеоки и златокоси, които не водели произхода си от нито едно от племената, населяващи Мнар. Тези храбри скиталци се приближили до самото езеро, където продължавала да се издига сивата скала Акурион, но не открили и следа от приказния град, будели удивление и възхита по целия свят. Там, където някога се издигали високите триста лакътя стени, зад които се извисявали още по-величествените кули и куполи, сега се простирал единствено мочурлив бряг, гъмжащ от отвратителни водни гущери. Шахтите и мините, където навремето били добивани драгоценните метали, също били изчезнали. Сарнат бил сполетян от ГИБЕЛТА, чийто знак според преданията върховният жрец Таран-Иш изобразил с треперещата си ръка върху хризолитовия олтар.

Ала гъмжащото от гадини тресавище не било единственото, което храбрите скиталци открили на мястото на обречения Сарнат. На мочурливия бряг те намерили зловещия древен идол, изваян по образ и подобие на Бокруг, гигантския воден гущер. Впоследствие този идол бил отнесен в Иларнек и поставен в най-големия храм на града, където от цял Мнар се стичали хора, за да му се поклонят под сиянието на подпухналата луна.

Артър Джърмин

I.

Животът е гадно нещо, ала зад кулисите на онова, което знаем за него, често се прокрадват дяволски истини, които го правят хиляда пъти по-отвратителен. Науките, чиито шокиращи открития пометоха със замах досегашните ни илюзии, навярно съвсем скоро ще унищожат човешкия ни вид — ако изобщо сме отделен вид — защото мозъците на простосмъртните едва ли ще понесат съкрушителното бреме на неподозираните до този момент ужаси. Узнаем ли какво представляваме в действителност, вероятно ще постъпим като сър Артър Джърмин, който в последния ден от живота си се заля с керосин и лумна като факла. Никой не се осмели да събере овъглените му тленни останки в урна, нито пък да му издигне надгробен паметник, особено след като в дома му бяха открити документи с определено съдържание и един голям сандък; щом зърнаха онова, което се намираше във въпросния сандък, на познатите му тутакси им се прииска да забравят, че Артър Джърмин някога е съществувал.