Отвъд стената на съня

В този съдбовен августовски ден Артър Джърмин отвори сандъка, изпратен му от Африка, след което се отправи към намиращото се зад къщата му тресавище, където се самозапали. Важно е да се отбележи, че именно съдържанието на сандъка го подтикна към тази фатална постъпка, а не външният вид на покойния джентълмен, който беше, меко казано, доста необичаен. За мнозина от нас животът би бил истинско мъчение, ако изглеждахме по този начин; Артър Джърмин обаче бе поет и учен и не се интересуваше от подобни дреболии. Страстта към усвояването на нови знания беше в кръвта му — прадядо му, сър Робърт Джърмин, беше баронет и знаменит антрополог, а неговият прапрапрадядо, сър Уейд Джърмин, се бе прочул като един от първите изследователи на региона на Конго. Той бе оставил след себе си пространни трудове, в които подробно бе описал природата на тези земи, тяхната флора и фауна, населяващите ги племена и хипотетичната древна цивилизация, съществувала там преди много векове. Сър Уейд се отличаваше с почти маниакален стремеж да опознае света и тайните му, обаче причудливите му теории за наличието на доисторическа бяла цивилизация в Конго, изложени в книгата му „Наблюдения над някои области от Африка“, бяха посрещнати със същинска буря от насмешки в научните среди. Ала не толкова саркастичната жлъч на колетите му, колкото недоверието от страна на обществото предопредели горчивата му участ. През 1765 година безстрашният изследовател, преживял всевъзможни трудности и изпитания в африканските джунгли, бе въдворен в дом за душевноболни в Хънтингтън.

В интерес на истината, безумието дремеше във всички членове на фамилията и околните се радваха, че родът няма много представители. Във всяко поколение имаше само по един наследник от мъжки пол, а с кончината на Артър Джърмин аристократичното родословие бе окончателно прекъснато. Трудно е да се каже как ли би постъпил Артър след отварянето на сандъка, ако имаше син. Всички Джърмини бяха уродливи, но Артър изпъкваше със своята уродливост дори сред отблъскващите си сродници. Между впрочем на старинните портрети в семейното имение се виждаха и симпатични, интелигентни лица с хармонични черти, небелязани от клеймото на грозотата и безумието. Фамилният недъг — или проклятие — започваше да се проявява след сър Уейд, чиито диви и невероятни истории за Черния континент изпълваха малобройните му приятели с възхищение и ужас. Колекцията му от африкански трофеи недвусмислено свидетелстваше за ненормалността на собственика си, защото никой здравомислещ човек не би събирал — и съхранявал в дома си — подобни отвратителни и зловещи експонати.

Ориенталското му отношение към съпругата му също бе показателно, защото я държеше в скандална дори за времето си изолация. По думите му тя била дъщеря на португалски търговец, с когото се запознал в Африка, и в сърцето ѝ така и не припламнала любов към Англия и нейните порядки. Заедно с малкия им син, роден на Черния континент, тя се появи в семейното имение, след като сър Уейд се завърна от второто си — и най-дълго — пътешествие. Изследователят съвсем скоро предприе и трето пътуване до Африка, вземайки съпругата си със себе си, по време на което тя — както твърдеше сър Уейд — издъхнала. Никой така и не я зърна отблизо, дори прислугата; всъщност слугите изобщо не изгаряха от желание да се срещат с нея, защото според слуховете лейди Джърмин се отличавала с ужасно избухлив и зъл прав. Докато пребиваваше в дома на съпруга си, тя живееше в най-отдалеченото крило на къщата и сър Уейд беше единственият човек, с когото контактуваше. Както изглежда, ексцентричният учен по принцип си беше отявлен привърженик на изолацията на членовете на семейството си, защото по време на отсъствията му за невръстния му син се грижеше само една бавачка — изключително грозна и противна чернокожа жителка на Гвинея. А след като се завърна в Англия без безследно изчезналата госпожа Джърмин, сър Уейд сам се зае с възпитанието на детето си.

Една от причините да смятат изследователя за умопобъркан се дължеше на разговорите, които той водеше с хората, особено когато си пийнеше малко. В просветения, пропит с рационализъм осемнайсети век най-малкото не бе благоразумно от страна на сериозен учен да бръщолеви захласнато за фантастични образи и пейзажи, ужким съзрени под конгоанската луна; за гигантски стени и покрити с лиани колони на изоставени безименни градове; за безмълвни и влажни каменни стъпала, водещи надолу към непрогледния мрак на бездънни подземия и лабиринти от катакомби с погребали там съкровища… Най-големите небивалици обаче бяха свързани с предполагаемите обитатели на тези места. Това били създания, които водели произхода си наполовина от джунглите, наполовина от древния езически град и били толкова необикновени, че и самият Плиний44 би ги описал с известна доза скептицизъм; по всяка вероятност те се появили на бял свят, след като гигантските човекоподобни маймуни нахълтали в умиращия древен град с неговите порутени колони, мрачни гробници и причудливи барелефи.