Отвъд стената на съня

Законът имаше какво да каже за съмнителните сборища на Улицата, ала не разполагаше с нужните доказателства. С денонощно усърдие пазителите на реда, скрили полицейските си значки и напрегнали слуха си, дежуреха час след час покрай такива пропаднали и тъмни места като пекарната на Петрович, училището по съвременна икономика, „Съркъл Соушъл Клъб“ и кафе „Либърти“. Там се събираха зловещите хора и лаконично си разменяха откъслечни реплики, често прибягвайки до родния си език. Междувременно старинните къщи продължаваха да пазят спомена за отминалите благородни векове, за забравената мъдрост на първите заселници и за ароматните рози, искрящи сред капчици роса под нежната лунна светлина. От време на време самотната душа на някой поет или пътешественик се любуваше на изящната им архитектура и се опитваше да възпее повехналото им величие, ала такива поети и пътешественици се срещаха все по-рядко и по-рядко…

С течение на времето все по-страшна ставаше мълвата, че старите постройки са приютили терористи, готови в уречения час да разпалят кървава вакханалия, грозяща със смърт Америка и прекрасните традиции на Улицата. Листовки и позиви се носеха като пеперуди във въздуха и кацаха в мръсните канавки; листовки и позиви, написани на различни езици и призоваващи към размирици, бунтове и кланета. В тях се говореше за събаряне на древните закони и добродетели, изковани от предците ни, както и за стъпкване на душата на старата Америка — на онази душа, която в продължение на толкова много години ревностно бе пазила свободата, справедливостта и търпимостта. Слуховете нашепваха, че притворните пришълци, които живееха на Улицата и се събираха в отвратителните заведения, всъщност са водачите на чудовищна революция и имат на свое разположение милиони безмозъчни, свирепи зверове, които нямат търпение да протегнат хищните си нокти и да започнат да разкъсват, погубват и рушат, докато страната, завещана ни от Бащите основатели56, не се превърне в пепелище. Вече мнозина очакваха с ужас Четвърти юли и датите, посочени в пропагандните листовки; ала, както и преди, нямаше никакви улики, които да посочат ясно и недвусмислено имената на заговорниците. Никой не можеше да каже със сигурност кои точно хора трябва да бъдат арестувани, за да се пререже главната артерия на невъобразимия терористичен акт. Пазителите на закона многократно подлагаха на обиск предполагаемите свърталища на конспираторите, но усилията им бяха безплодни; сломени от липсата на резултати, в крайна сметка те извърнаха лице от проблема и оставиха целия град на произвола на съдбата. Бяха заменени от мъже със сиво-кафяви униформи и мускети, но може би това бе просто съновидение, присънило се на Улицата — навеян от миналото сън, в който мъже с конусовидни шапки и старовремски пушки се връщат от горския ручей към къщичките, изникнали на морския бряг. Надвисналото бедствие бе неизбежно и никой не смееше да застане на пътя на жреците на злото и коварството.

И тъй, Улицата спеше неспокойния си сън, ала ето че една лятна нощ зърна нещо. Навсякъде — в пекарната на Петрович, в училището по съвременна икономика, в „Съркъл Соушъл Клъб“ и в кафе „Либърти“ (а и не само там) — се събираха многолюдни орди смугли мъже, в чиито разширени от възбуда очи гореше пламъкът на бленувания разрушителен триумф. Тайният телеграф предаваше странни, неведоми съобщения, голяма част от които станаха известни едва впоследствие, когато Западните земи вече бяха в безопасност. Мъжете със сиво-кафявите униформи не можеха да разберат какво всъщност се случва и не разбираха какво трябва да сторят, защото зловещите пришълци нямаха равни по хитрост и лукавство.