Пайнс

Авенютата са й успоредни.

Прецени, че има да върви около седем преки.

След третата краката му се изранихаха, но на спря. Болеше го, но болката го разсейваше от пулсирането в главата.

Училището заемаше целия район между Пето и Четвърто авеню и той закуцука покрай телената ограда на игрището.

Беше голямо междучасие за долните класове и децата играеха някаква сложна версия на гоненица със замръзване. Едно момиче с руси плитки преследваше всички останали, а писъците отекваха от околните сгради.

Итън ги погледа, като се мъчеше да не мисли за кръвта, която започваше да пълни обувките му. Беше студена между пръстите.

Русите плитки изведнъж спряха насред група хлапета и зяпнаха Итън.

За момент останалите деца продължиха да тичат и пищят, но постепенно те също спряха — първо забелягаха, че вече никой не ги гони, а после видяха и какво е привлякло вниманието на преследвачката нм.

Едно по едно децата се обърнаха и се загледаха в Итън — с безизразни лица, в които беше готов да се закълне, че се долавя едва прикрита враждебност. Итън се усмихна въпреки болката и махна с ръка.

— Здрасти, деца.

Никой не му махна в отговор. Децата просто стояха замръзнали като статуи и само главите им се въртяха. докато го гледаха как се отдалечава и изчезва зад ъгъла на физкултурния салон.

— Шантави ситни лайна — промърмори Итън под нос, когато смехът и писъците се подновиха, показвайки, че играта е продължила.

От другата страна на Четвърто авеню ускори крачка. Болката в краката се засили, но той продължи упорито напред. „Пpосто се добери. Усмихни се, стисни зъби и се добери.”

След Трето авеню се впусна в тръс и ребрата го заболяха отново. Мина покрай няколко къщи, които изглеждаха по-занемарени. Може би това беше долнопробната част на Уейуьрд Пайнс? Възможно ли беше подобно градче да има лоши страни?

На Първо авеню спря.

Пътят беше черен — чакъла отдавна го нямаше и беше целият в дълбоки коловози. Нямаше тротоар, а по-нататък не се виждаха други улици. Беше стигнал до източния край на Уейуьрд Пайнс и след къщите на тази улица цивилизацията внезапно свършваше. Стръмен склон, покрит с борове, се издигаше на няколко десетки метра до подножието на скалния пръстен около градчето.

Итън закуцука по средата на пустия път.

Чуваше само чуруликането на птици в близката гора — и нищо друго. Беше напълно изолиран от оживлението на града, доколкото изобщо съществуваше такова.

Минаваше покрай пощенски кутии с номера от 500 нагоре и едва сега изпита някакво подобие на облекчение при мисълта, че домът на Бевърл и е наблизо.

Отново заплашваше да му се завие свят. Пристъпите идваха на вълни, но засега бяха слаби. Следващата пресечка беше абсолютно пуста.

Не се виждаше жива душа.

Топлият вятър от планината вдигаше малки вихрушки прах по улицата.

Ето го и него — номер 604, втората къща отдясно. Личеше си по малката стоманена табелка, закрепена за останките от пощенската кутия, която бе напълно ръждясала с изключение на зейналите дупки с назъбени краища. Отвътре се чуваше тихо цвърчене и за момент Итън си помисли дали и там няма говорител, но после зърна крилото на птицата, настанила се вътре.

Погледна към самата къща.

Сигурно навремето е била приятна двуетажна постройка със стръмен покрив, веранда с люлка и каменна пътека, водеща през предния двор към входа.

Боята отдавна беше олющена. Дори от улицата се виждаше, че не е останала нито люспа от нея. Все още закрепените за рамката дъски бяха напълно побелели от слънцето, като повечето бяха гнили и на път да се разпаднат на прах. Не се виждаше нито един оцелял прозорец.

Итън извади бележката от снощи и отново погледна адреса. Почеркът беше ясен — 1. авеню, 604 — но може би Бевърли беше сбъркала номера или пък беше написала „авеню“ вместо „ул.“.

Тръгна през стигащите до кръста му бурени в предния двор. Само от време на време успяваше да различи белите камъни на пътеката през гъстата растителност.

Двете стъпала към покритата веранда изглеждаха така, сякаш са минали през мелачка за дърво. Итън ги прекрачи и стъпи на верандата, която изскърца оглушително под тежестта му.

— Бевърли?

Къщата сякаш погълна гласа му.

Итън внимателно прекоси верандата, мина през зейналия вход и отново извика името й. Чуваше шумоленето на вятъра в къщата и стоновете на дървения скелет. Направи три крачки в дневната и спря. На пода сред разпадналата се рамка на древно канапе се търкаляха ръждиви пружини. Отстрани имаше масичка за кафе, покрита с паяжини, а под тях се виждаха страниците на някакво списание, подгизнали ц изгнили до неузнаваемост.

Бевърли не би могла да го прати тук дори на шега. Явно случайно беше записала погрешен…

Миризмата го накара да вдигне глава. Направи предпазлива крачка напред, като заобиколи три стърчащи от пода пирона.

Подуши въздуха.

Миризмата го блъсна с поредния порив на вятъра, който разтресе къщата. Итън инстинктивно запуши носа си. Тръгна напред, качи няколко стъпала и се озова в тесния коридор между кухнята и трапезарията, където слънчеви лъчи осветяваха масата, върху която се бе срутил покривът.