Пайнс

Продължи напред, като внимателно си подбираше пътя през минното поле от гнили дъски и дупки, зейнали към сутерена.

Хладилник, умивалник, печка — ръждата покриваше всяка метална повърхност като лишеи. Мястото му напомняше за старите къщи, на които се натъкваше с приятелите си през летните си експедиции в гората зад фермите. Изоставени плевни и колиби с надупчени покриви, през които минаваха слънчеви лъчи. Веднъж беше намерил петдесетгодишен вестник в едно старо писалище, обявяващ резултатите от изборите за нов президент. Искаше да го занесе у дома и да го покаже на родителите си, но хартията бе толкова трошлива, че се разпадна в ръцете му.

Не беше дишал през носа вече повече от минута, но въпреки това усещаше, че вонята се е засилила.

Беше готов да се закълне, че долавя вкуса й в ъгълчетата на устата си и от самата й сила, по-голяма и от тази на амоняка, на очите му избиваха сълзи.

Отсрещният край на коридора беше по-тъмен, все още защитен от тавана, от който продължаваше да капе вода от последния дъжд, когато и да бе валял той.

Вратата в дъното беше затворена.

Итън примигна, за да махне сълзите, и посегна към дръжката, но такава нямаше.

Побутна вратата с върха на обувката си.

Изскърцаха панти.

Вратата се удари в стената и той пристъпи през прага.

Подобно на спомена от онези стари къщи, куршуми от светлина летяха през дупките в отсрещната стена, осветяваха лабиринта от паяжини и улучваха единствената мебел в помещението.

Металната рамка все още се държеше и през кашавите останки от матрака той различи пружините, навити като някакви медноглави змии.

Досега не беше чул мухите, защото се бяха събрали в устата на човека — цяла метрополия, чието колективно бръмчене приличаше на звука на малък външен мотор.

Беше виждал и по-лоши неща на бойното поле, но никога не се бе сблъсквал с подобна воня.

Бялото лъщеше навсякъде — на китката и на глезена, които бяха закопчани за таблите на леглото. Плътта по оголения десен крак изглеждаше едва ли не като раздрана. Вътрешното устройство на лявата страна на лицето беше изложено на показ чак до корените на зъбите. Стомахът беше подут — Итън виждаше подутината под парцаливия костюм, който бе черен и едноредов.

Също като неговия.

Макар от лицето да не бе останало почти нищо, цветът и дължината на косата отговаряха.

Височината също.

Итън залитна назад и се облегна на рамката на вратата.

Исусе Христе, мамка му.

Това беше агент Евънс.

Излезе на предната веранда на изоставената къща, преви се, опрял длани в коленете, и задиша дълбоко през носа, за да прогони миризмата. Тя обаче не го напускаше. Вонята на смърт се беше загнездила не само в синусите, но и по-лошо — дълбоко в гърлото му.

Свали сакото, разкопча ризата и я съблече, борейки се с ръкавите. Вонята се беше просмукала и в дрехите му.

Гол до кръста, Итън тръгна през бурените на някогашния преден двор и най-сетне се добра до черния път.

Усещаше студа на разранената кожа на стъпалата си и басовото туптене в тила, но болката беше заглъхнала от притока на адреналин.

Тръгна с енергична стъпка по средата на улицата, а мислите му препускаха. Беше се изкушил да претърси джобовете на мъртвеца, да види дали няма да попадне на портфейл или документи, но умният ход беше да не избързва. Да не докосва нищо. Да остави хората с латексовите ръкавици, маските на лицето и всичките им модерни инструменти да напълнят онази стая.

Все още не можеше да го проумее.

Федерален агент, убит в това малко кътче от рая. Не беше съдебен лекар, но беше сигурен, че лицето на Евънс не е просто изгнило. Черепът му беше хлътнал на няколко места. Имцше счупени зъби. Едно от очите липсваше.

Освен това е бил подложен на мъчения.

Шестте пресечки сякаш прелетяха покрай него и не след дълго тичаше в тръс по тротоара към шерифския участък.

Остави сакото и ризата си на лейката отвън и отвори едното крило на двойната врата.

Приемната представляваше облицовано в ламперия помещение с кафяв килим и препарирани животински глави, окачени на всяко свободно място на стените.

Зад бюрото седеше жена на около шейсет с дълга сребриста коса и играеше пасианс с истински карти. На табелката пред нея пишеше „Белинда Моран“.

Итън спря при бюрото и я изчака да обърне четири карти, преди най-сетне да се откъсне от играта.

— Мога ли да ви…

Жената се опули. Изгледа го от глава до пети и сбърчи нос. Итън предположи, че вонята на разложен труп продължава да се носи от него.

—       Нямате риза — каза тя.

—       Аз съм агент Итън Бърк от Сикрет Сървис. Искам да говоря с шерифа. Как му е името?

—       Чие?

—       На шерифа.

—       О. Поуп. Шериф Арнолд Поуп.

—       Той тук ли е, Белинда?

Вместо да отговори на въпроса му, тя вдигна стария телефон с шайба и набра трицифрен номер.

—       Здрасти, Арни, един човек иска да те види. Казва, че е таен агент или нещо такова.

—       Специален агент от…

Жената вдигна пръст.

—       Не знам, Арни. Без риза е, освен това… — Тя се извърна от Итън на въртящия се стол и прошепна: — мирише лошо. Много лошо… Добре. Добре, ще му кажа.

Завъртя се ооратно и затвори.