Пайнс

Рязко седна в леглото, плувнал в пот и задъхан. Сърцето му биеше толкова бързо, че приличаше по-скоро на равномерно треперене в гърдите.

Нямаше представа къде се намира, докато не видя картината с каубоите около огъня.

Будилникът на нощното шкафче показа 3:17.

Включи лампата и се загледа в телефона.

„Две… нула… шест…

Две… нула… шест..“

Как така не можеше да си спомни номера на домашния си телефон? Или дори мобилния на Тереза? Как беше възможно това?

Свали крака на пода, стана и отиде до прозореца.

Погледна между щорите тихата улица долу.

Тъмни постройки.

Пусти тротоари.

„Утре ще бъда по-добре“ — помисли си той.

Ще си вземе телефона, портфейла, пистолета, куфарчето. Ще се обади на жена си и сина си. Ще звънне в Сиатъл и ще говори с началника си Хаслър. Ще се заеме с разследването, за което беше дошъл тук.

3. Събуди се с главоболие. Слънчевите лъчи струяха в стаята през пролуките между щорите.

Обърна се и зяпна будилника.

— Мамка му.

12:21.

Беше спал до обед.

Изпълзя от леглото и докато посягаше към панталоните си, захвърлени на топка на пода, някой почука на вратата му. Всъщност, не — някой чукаше на вратата от доста време и едва сега осъзна, че далечният тътен не беше само в главата му.

— Господин Бърк! Господин Бърк!

Лиза от рецепцията викаше в коридора.

— Секунда! — извика в отговор той. Навлече панталоните и тръгна несигурно към вратата. Отключи, свали верижката и отвори. — Да?

— Стаите се освобождават до единайсет.

—       Извинете, аз…

— Какво стана с „още сутринта“?

— Нямах представа…

— Още ли не сте си взели портфейла?

— Не, току-що се събуждам. Наистина ли минава дванайсет?

Вместо отговор тя само го изгледа кръвнишки.

— Веднага отивам в шерифския участък — каза той. — И веднага щом си взема…

— Искам да ми върнете ключа и да опразните стаята.

— Какво да направя?

— Да опразните стаята. Махайте се. Не ми е приятно да ме използват, господин Бърк.

—       Никой не ви използва.

—       Чакам.

Итън впери поглед в лицето й, търсейки нещо — мекота, пукнатини в решимостта й, но не откри нито следа от съчувствие.

—       Само да се облека.

Понечи да затвори вратата, но тя постави крак на прага.

—       О, значи искате да гледате? Сериозно? — Той се дръпна от вратата. — Хубаво. Наслаждавайте се на представлението.

И тя го направи. Стоеше на прага и го гледаше как завързва обувките си на бос крак, как закопчава покритата си с петна риза и се бори две мъчителни минути с вратовръзката.

Когато най-сетне облече черното си сако, Итън грабна ключа от нощната масичка и на излизане го пусна в отворената й длан.

—       Ще се почувствате ужасно заради това след около два часа — обеща й той, докато вървеше по коридора към стълбището.

Влезе в аптеката на ъгъла на Главната и Шеста, взе шишенце аспирин от рафта и го занесе при касата.

—       Не мога да го платя — каза, докато оставяше аспирина на тезгяха. — Но ви обещавам, че след половин час ще се върна с портфейла си. Дълга история, но главата ме боли адски и трябва да взема нещо веднага.

Облеченият в бяла престилка аптекар тъкмо изпълняваше рецепта и броеше хапчета върху пластмасов поднос. Той наведе глава и изгледа Итън над четвъртитите си очила в сребърни рамки.

— Какво по-точно искате от мен?

Аптекарят беше оплешивявящ в депресиращата половина на чстирийестте. Блед. Слаб. С големи кафяви очи, които изглеждаха още по-големи дебелите като лупи лещи.

— Да ми помогнете. Аз… наистина ме боли.

— Тогава идете в болницата. Това е аптека, а не кредитна къща.

За миг картината му се размаза и усети как онова ужасно туптене отново набира сила в тила му, пращайки зашеметяваща болка надолу по гръбнака.

Не си спомняше как е излязъл от аптеката.

Когато дойде на себе си, се препъваше по тротоара на Главната.

С всяка минута му ставаше все по-зле. Запита се дали да не се върне в болницата, но това бе последното място, на което му се искаше да се озове. Трябваше му само някакво проклето хапче, което да намали болката, колкото да продължи да функционира.

Спря на следващото кръстовище. Опита се да се ориентира в коя посока да тръгне, за да стигне до шерифския участък, когато си спомни. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади листчето и го разгъна.

1. авеню, 604.

Изглеждаше му съмнително. Да почука на вратата на напълно непознат и да помоли за лекарство? От друга страна, не искаше да се връща в болницата и не можеше да се появи в участъка с такова парализиращо главоболие. Смяташе да нарита малко задници, а това обикновено минаваше по-добре, когато не си обладан от желание да се свиеш в зародишна поза в тъмна стая.

Как беше името й?

Точно така – Бевърли.

Сигурно беше затворила късно снощи, което означаваше, че има голяма вероятност да завари у дома. По дяволите, та нали тя самата му предложи. Можеше да са отбие, да а помоли та малко хапчета, да оправи донякъде главоболието и да отиде при шерифа.

Пресече, продължи по Главната, докато стигна Девета, след което зави и се насочи на изток.

Улиците пресичат Главната.